Български

Южнославянският превод на пълната версия на Capita de temperantia et virtute (CPG 7862) е засвидетелстван в повече от 40 български, сръбски, руски и молдовско-влашки ръкописа, най-ранният от първите десетилетия на XIV в. Изследването на текста показва два превода (среднобългарски и сръбски от Света гора) и една преработка на първия превод. Преводите циркулират от Парория и Велико Търново до Светогорските обители и до манастирите Манасия и Раваница. Аскетическите сборници, в които се намират преписите, са съставени от съчинения на Марк Отшелник (IV–V в.), Йоан Карпатийски (V в.), Йоан Лествичник (579–649), Евагрий Понтийски, Нил Синайски (345–430), а по-късно в състави заедно с Диадох Фотикийски (ок. 400–ок. 486), Таласий Либийски (ок. 590–660), Симеон Нови Богослов (949–1022), Никита Стетат (1005–ок. 1090), Максим Изповедник (580–662); след 1340 г. се включват произведения на Григорий Синаит (ок. 1275–1347). Историята на Capita de temperantia в славянски преводи до голяма степен е свързана с историята на балканската аскетична литература.

В статията се прави систематизация и съпоставка на преписите на два от вариантите на службата за света Петка Търновска (Параскева Епиватска) в българската и сръбската книжнина от ХІV до ХVІІ век. Представени са поетапните редакции на двете служби и въз основа на изследване на състава и структурата им се стига до извода, че редакциите им ясно се отличават една от друга, и може да се определят като отделни служби. Видинската служба е запазена в преписи и редакции възникнали във Влахо-Молдовското княжество, в Полското кралство и в Русия, докато сръбската служба липсва в ръкописите в книгохранилищата по тези земи (т. е. извън територията на България и Сърбия). Така се стига до предположението, че Григорий Цамблак, който установява култа към светицата в североизточните славянски земи с православно християнско население, е въвел в богослужението видинската служба и е много по-вероятно той да е автор на видинската служба за св. Петка Търновска, отколкото на сръбската.

В статията е направена съпоставката между съдържанието на ръкопис ЦИАИ 182 – Панигирика на дяк Андрей от 1425 г., и още 6 ръкописа, разделени в 3 групи. При съпоставянето на съдържанията на ръкописите, включени в първата група и на тези във втора и трета група се разкриват особеностите на състава на ръкописи, писани с ресавски правопис на Света гора по времето, по което е създаден и Панегирикът на дяк Андрей в Белград при управлението на деспот Стефан Лазаревич (1402–1427) и по нареждане на патриарх Никон, което е отбелязано в приписката към ръкописа.

Статията предлага възможни отговори на въпроса дали диетологичните календари, разпространявани сред южните славяни през Късното средновековие, се практикуват или служат само за четиво. Във връзка с това се открояват основните специфики във византийския и в славянския културен контекст, в които се разгръща интересът към диететиконите. На базата на тази съпоставка е изказано предположението, че на славянска почва този приложен жанр би могъл да притежава преди всичко символна стойност, и, макар да задава модел за конкретен modus vivendi, е преди всичко знак на престижа, маркер за читателски нагласи и културни потребности. Привлечена е информация от извори, която доказва реалната възможност да се изпълняват зададените в календарите хранителни предписания. В същото време, с оглед на паметниците, преписвачите и, най-общо казано, на духовните промените, настъпили през Късното средновековие, четенето на диететологичните съчинения през този период се интерпретира като социокултурен феномен, като част от по-широката авторефлексия на оформящия се нов читател и ползвател.

В Руския държавен архив в Москва (РГАДА), фонд Оболенски, оп. 1, № 88 се съхранява сръбски ръкопис от началото на XVI в. с уникално съдържание. На л. 211а–218а се съдържа писмовник с формуляри за писма до висши духовници и владетели, който е най-ранният известен сръбски епистолар. Съпоставката с други сръбски писмовници показва, че епистоларът има уникален състав и повечето от текстовете в него нямат паралели. Забелязват се сходства между някои от образците в РГАДА 88 и БАН 31, които вероятно имат общ първоизточник, съставен въз основа на византийски образец. Епистоларът в РГАДА 88 отразява навлизането на жанра в сръбската книжнина, но и обогатяването му с текстове, характерни за сръбската действителност.

Текстът предлага критичен прочит на изказаните от Б. Ст. Ангелов предположения за наличието на сръбски архаичен превод на новогръцката антология „Съкровище“ на Дамаскин Студит (Венеция, 1557/58). Резултатите от проучването потвърждават тезата за резистентност на сръбската традиция спрямо нея. Изложени са и открити в неговия ход нови данни за преписваческата дейност на рилски книжовници от кръга на Йосиф Брадати през XVIII в., за археографската история на архаичния средногорски Белградски дамаскин от XVII в., притежание на виден сръбски църковник около 40-те години на XVIII в. в патриаршеското и митрополитско средище Сремски Карловци. Предложена е също така идентификация на превода и нова датировка на единствения несъмнен сръбски препис на слово от „Съкровище“ („За неделя кръстопоклонна“), включено в Хилендарски комплект от чети-минеи, съставен ок. 1623–1626 г.

През 2021 г. доц. д-р Огнян Ковачев чества своя шестдесети рожден ден. Във връзка с това Катедрата по теория на литературата към СУ

„Св. Климент Охридски“ организира двудневен форум на 26–27 ноември 2021 г. в негова чест под наслов „Кино, канон, готика“ с фокус върху теоретичните и литературноисторическите му интереси през годините.

Кино, готика, канон не са само три събирателни точки. Те са цели изследователки траектории, около които Огнян Ковачев не просто фокусира научните си интереси, а прокарва като нови пътища в българското литературознание. Отделните тематични ядра на настоящия брой бележат ярките акценти от работата на О. Ковачев, които продължават да бъдат разработвани от самия него и от редица други изследователи. Такива са научните проблеми на адаптацията и репрезентацията, каноничното и извънканоничното в литературата и киното, готическото и възвишеното, алтернативни канони и алтерации на канона, световната литература.

Тези търсения са включени в настоящия брой на „Studia Litteraria Serdicensia“. Редакторите му изразяват сърдечна признателност към Института за литература при БАН и най-вече към проф. Пламен Антов, главен редактор на изданието, за поканата това начинание да се разгърне на страниците на изданието, както и за търпението, грижата към детайла и професионалната работа по целия път – от идеята до реализацията. Тези съвместни усилия Ви дават възможност като читатели да се срещнете с литературоведския свят на О. Ковачев, видян през погледа на авторите от следващите страници.

Статията разглежда трансформацията на сюжетни елементи във филмовата адаптация на сборниците „Корени“ и „Вечни времена“, осъществена във филма на Асен Шопов „Вечни времена“ от 1974 г. Вниманието е насочено към разликите в изграждането на образа на баба Неделя в литературния текст и във филма. Смъртта на баба Неделя, представена във филма, е видяна като част от цялостната стратегия на киното от този период, което разтваря конструираната от литературния текст циклична „вечност“, разполагайки я по оста на социално-историческото време.

Изследването се основава на констатацията за специфична обвързаност на филмите и разказите на Уди Алън с литературния канон. Като специален фокус е избран настойчивият ангажимент на неговите сценарии към руския класически роман и към старогръцката трагедия. Представени са наблюдения върху своеобразията на прочита, който Алън прави на образцовите литературни текстове, и се предлага хипотеза за механизма, по който работят анализираните интермедиални референции.

Като тръгва от няколко публикации на Айзенщайн от края на 1920-те, статията разисква проблема за наличието на дълбока, същностна близост между езика на киното като перфектната симбиоза на език и техника (а кинокамерата като перфектната машина) и различни модуси на източната/японска традиционна култура: хайку поезията, театъра кабуки, традиционната живопис укийо-е, както и природата на самото пиктографско писмо. „Езиковият“ сюжет е разгледан като част от мащабния поврат в западната култура/изкуство в началото на ХХ век като радикален кризисно-обновителен акт на преодоляване на собствената „класическа“ традиция в отношението към реалността. За философска парадигма на сюжета е използван „вторият“ Хайдегер, и по-специално „Из един диалог за езика. Между един японец и един питащ“ (1953/54).

Изследването разглежда разновидностите на интимността, представени в романа и филма „Обслужвал съм английския крал“, и показва как тоталитаризмът приоритизира любовта към партията и партийния лидер пред интимната полова любов, а също така и как нацистката идея за чиста раса превръща човешката сексуалност в животинско съвкупление.

Във фокуса на настоящия анализ е романът на Мопасан „Силна като смъртта“, третиращ темата за художника и в частност за изображението. Предлагаме съдържанието му да се разгледа през призмата на мултиплицирането на отраженията (двойници, повторения, подобия) като опит за поставяне под въпрос на мимезиса. Според нас френският автор представя копия на герои и предмети с различна степен на отклонения от оригинала на отражателен принцип с цел да размие първообраза и да доведе до постепенната му загуба на референциалност. Мопасан пресъздава ситуация, в която мимезисът сякаш се изпразва от съдържанието си, защото се произвеждат толкова много отражения на отраженията, които започват да се заместват едно друго, докато се създаде халюцинаторната картина на свят без възможна трайна репрезентация. Подобна картина е твърде субективна и подкопава самата предпоставка за обективност на изображението, свързана с принципите на реализма и натурализма. Затова подозираме, че Мопасан е част от онези предмодерни творци, които търсят нови форми и похвати без да се откъсват кардинално от класическите такива, и въпреки че осъзнава изхабеността им, именно посредством безбройните повторения, се опитва да ги впримчи в израза на собственото им отрицание.

През 2020 г. Жулия Дюкурно получи престижната филмова награда „Златна палма“ за последния си филм „Титан“. Награждаването ѝ породи редица нееднозначни реакции, включително и у нас. Макар новото ѝ произведение отново да се фокусира върху жената и нейните преживявания, смелите решения на Дюкурно и феминисткото звучене на филмите ѝ са видими в продукцията от 2016 „Сурово“. Този филм играе с ролите и представите, налагани дълго в киното, за пасивната роля на жената. Героинята на Дюкурно буквално и метафорично „вкусва“ кръвта на живота. Историята на Жустин и нейната ритуална трансформация алюзират готическата традиция на представяне на вампира. Но докато класическият готически вампир подхранва своето безсмъртие (а и сексуалност), хранейки се с кръвта на своите жертви, кръвожадната героиня на Дюкурно „пие“ своя път към осъзнаване на собственото удоволствие и намиране на емоционална връзка. Не без значение е и приемствеността в жаждата на Жустин – тя я наследява от своята майка. Този текст разглежда филма „Сурово“ като женски прочит на класическата готика и типизацията на женския персонаж.

Статията обследва мита за двойника и неговите проявления в литературата. Фокусът й е насочен върху новелата „Приключение в новогодишната нощ“ на Е. Т. А. Хофман. Последователно се проследяват фигурите на двойници в новелата и разколебаните азови идентичности на героите. Многообразието на аза и неговата разколебаност са разгледани през концепцията на Карл Густав Юнг за цялостната личност.

Статията разглежда един цикъл преводни „страховити“ творби, групирани около „Магнетизм и душеборци“ (1856) от Едгар По, появили се в периодични издания след края на Кримската война (1853–1856), дело на книжовници като Тодор Шишков, Ст. С. Бобчев, Константин Фотинов, Христо Ваклидов, Никола Михайловски, Димитър Блъсков, Пандели Кисимов и др. Тези текстове съответстват на един постоянен интерес на човека към страшното и свръхестественото, който има своите по-стари книжовни и фолклорни (устни) прояви, но в средата на ХІХ в. получава нови форми на изява в книжнината. В тази посока са потърсени сходствата на тези извяни с жанра на готическия роман. Маркирани са някои трансформации на българска почва, на първо място изместването на антикатолическите настроения от антигръцки, както и връзките на „страховитите“ творби с оригиналната белетристика.

В статията са очертани параметрите на ужасното в славянската средновековна литература от византийски тип. Цел на изследването е чрез проспективен подход средновековното ужасно в славянската му разновидност да се сравни с готическия вариант на същата категория. Анализирани са различни по произход, жанр и стил преводни и оригинални славяноезични творби от IX до XVII в., като за съпоставка са привлечени и по-късни текстове. Сред основните контекстуални значения на славянските средновековни думи за ужас са: 1. ‘страх’, 2. ‘състрадание’, 3. ‘страх, съчетан с учудване’, 4. ‘комбинация от учудване и възторг’. Внимание е отделено на значително намаленото присъствие на словесни сигнали за изживявяне на ужас-съчувствие във византийските мъченически жития и, напротив, ескалирането на ужаса в славянските им варианти (в творчеството на св. Димитрий Ростовски). Това, което обединява средовековното и готическото ужасно, са преди всичко свръхестественото като източник на ужаса и свързването между ужаса и възвишеното. Разкриването пред разума на Божествения замисъл за спасението на хората, който е най-възвишеното явление в историята на света, стимулира богословстването на ума и предизвиква възторг, който обаче в средновековните славянски текстове често се назовава чрез лексемата оужасъ и нейните производни. Причината за това се търси преди всичко в гръцкото съответствие ἔκστασις, което клони към назоваване на родово понятие за излизане извън обичайните емоционални състояния, за всякакъв вид екстремни изживявания – положителни или отрицателни.

Текстът се спира върху генеалогия на терора и тероризма, като интерпретира политическата реторика на Френската революция и политическата теория на Просвещението, за да очертае рецепцията на готическата литература в Англия в края на XVIII век. С това статията се опитва да установи връзките в употребата на терора в литературата и политиката, за да представи динамиката между художествената литература и властта по отношение на терора и тероризма в конкретната времева рамка.

Статията разглежда диалога „Мрачни нощи“ на Хосе Кадалсо от гледна точка на готическите и просвещенските елементи в него. Докато носител на просвещенските идеи е главният герой Тедиато, готиката се дължи на ужасяващата атмосфера и дебнещото на всяка крачка свръхестествено. Конституиращите готическата поетика дихотомии между свръхестественото минало и пречистеното от свръхестественост настояще в диалога се трансформират в опозиции между рационалния Тедиато и суеверния Лоренцо. Благодарение на жанра на диалога напрежението между двата полюса остава постоянно, а това на свой ред допринася за силното въздействие на „Мрачни нощи“.

Настоящият текст се фокусира върху идеята за саморефлексивния характер на готическото, като се проследява по какъв начин дадената концепция присъства в романа „Принс“ на аржентинския писател Сесар Айра. Извежда се твърдението, че един от белезите на подобна „готическа“ саморефлексивност се откриват в понятието за готически смях, което е част от работата на Огнян Ковачев върху готическата литература.

Настоящият доклад цели да изведе три основни пресечни точки между готическата традиция и изкуството на сюрреализма, като сравни някои от произведенията на Макс Ернст, Леонора Карингтън и Ремедиос Варо с ключови характеристики на готическия роман. Творчеството на Макс Ернст е представено от трите му романа колажи, като във фокуса на текста попадат художествената литература на Леонора Карингтън и някои от картините на Ремедиос Варо. Докладът разглежда отношението на творчеството на тримата художници към реалността и срещата ѝ с логиката на съня, в срещата на които се създава сюрреалността. Връзката между действителността и свръхдействителността е разгледана през призмата на алхимията, лудостта и мистификацията, които са от съществено значение за творчеството на Ернст, Карингтън и Варо, както и ключови елементи от готическия канон. Примерите са допълнени с бележки към творчеството на Витезслав Незвал и Чайна Миевил.

Матилда е ключовата героиня в романа „Монахът“ на Матю Грегъри Луис: тя е съблазнителката, фаталната жена, задвижваща поредицата от грехопадения, извършени от монаха Амброзио. Текстът разглежда Матилда като фигура на съблазняването в романа на Луис, като дефинира фаталността на героинята през въпросите за инструментализацията на пола, разголването на тялото, играта на прикритост и разкритост. Извеждайки няколко техники на съблазняване, които героинята прилага в осъществяването на целта си (прикритие на същност, пол, добродетели, лице) ще се окаже, че именно използването на прикритието и играта на прикритост и разкритост са основни инструменти на изкусителката.

Текстът е посветен на интерпретацията, която Огнян Ковачев предлага върху трактата на Едмънд Бърк „Философско изследване на произхода на нашите идеи за възвишеното и красивото“ в своя предговор към първото българско издание на трактата от 2001 г., както и в части от монографията си „Готическият роман“ (2004). Въведението на Ковачев към Бърк тълкуваме не просто в неговите дидактически и пропедевтични измерения – като текст, който въвежда българската публика в проблематиката на един до онзи момент почти непознат автор в широкия му културноисторически и философски контекст от XVIII в, а с оглед на самото тълкувание на Бърковата естетика, което О. Ковачев предлага. Статията защитава тезата, че Ковачев тълкува Бърк през въпроса за удвояването и двойничеството. В същото време, за Ковачев удвояването при Бърк работи не като подривен елемент в логиката на философското изложение, а по-скоро като конститутивен за естетическия субект на Новото време. Последното е свързано с жанра на готическия роман и трактовката му в едноименната монография на Ковачев.

Статията развива наблюдението на Огнян Ковачев, че във влиятелното Философско изследване на произхода на нашите идеи за възвишеното и красивото на Едмънд Бърк „[х]арактерният за модерността похват на остранностяване се оказва активен принцип“. Въпреки че Бърк първоначално отхвърля новото като ефективен ресурс за естетически въздействия поради унищожителната спрямо него сила на навика, той разпределя неговите ефекти върху различни аспекти на красивото и възвишеното и така всъщност го универсализира.

Статията разглежда структурната връзка между Кантовата философия и жанра на готическата литература, с оглед на формирането на модерната идея за субект. Парадоксът на Кантовата идея за възвишено разкрива сляпото петно на Субекта: Разумът не (може) да знае самия себе си. Феноменът е ноумен в самата си сърцевина, доколкото екзистенциалното условие не подлежи на обективиране, защото понятието за съществуване предполага неотделимостта на субекта от обекта. От тази гледна точка появата на фигурата на готическия Двойник е неотделима от появата на самата категория субект. В крайна сметка, Субектът е Двойникът. Двойничеството е онтологическа структура, определяща за Модерността – двойникът е матрицата на рефлексивността, а следователно на Разума и на Субекта. Тази експериментална хипотеза е разработена чрез съпоставката на идеите за природен детерминизъм и висша необходимост на Имануел Кант и Хауърд Филип Ловкрафт.

Настоящото изложение изхожда от убедеността, че понятието „гений“ е безусловно необходимо днес, в съвременността, сред разрояващите се критически езици, институции, стратегии за разпознаване и утвърждаване в изкуствата, философията и науките. Кантовата концепция за гения е избрана като централна в този текст и е допълнена частично от следващите интерпретации на понятието. Целта е да се откроят възможностите на съотнасянето между (въз)действието на възвишеното и активността на гения. Изведените приближения биха позволили да мислим релацията 1) в логиката на аналогията и двойничеството, като съполагане и съ-действие, 2) като сблъсък и конфронтация на две безмерности; 3) през понятията „хетеросимултанност“, „противоцелесъобразност“, „свръхцелесъобразност“ и „свобода“. Една допълнителна хипотеза – че силите на съществуването и началата на философията (във философската фантастика на Боян Манчев, това са Огън, Ерос, Хаос, Освободеният Хаос, Апейрон), които фасцинират и Кант, са транзитивни в модалния фундамент, чието име е съществуване – ще следва от свободната игра на чудовищната сила на природата и магическата власт на понятията на гения, от необходимостта на мисълта като действена сила в трансформацията на съществуването (и респективно, на природата). В перспективата на модалната онтология и свръхкритика, развивани от Боян Манчев, тук ще предложим опит за разтваряне на дефиницията на гения. Ако даденото правило на природата трябва да се преобърне, то е възможно единствено тогава, когато е отворена тайната й, творческата потенция, генезиса отвъд гена, закона на необходимата свобода. Геният тъче тайната на свободното светотворене. Възвишеното е наглед на техниката на гения. То е мяра на желанието на мисълта; фронт и съучастник на фронта на своето непознаваемо; проективно преобразяване на вътрешния вечен огън на мисълта.

Статията разглежда проблема за възвишеното в Пушкиновата „малка трагедия“ „Каменният гост“. Късният Пушкин е свързвал изкуството не с красотата и съзерцанието, а с възвишеното – със страха, силата и справедливостта. Той си го е представял като по-мощно от живота, способно да напуска своята отделеност от него и директно да се намесва в протичането му.

В статията са разгледани няколко свидетелства от Платон (от диалозите „Закони“, „Протагор“ и „Федър“), както и няколко знакови стиха от елегическия поет Теогнид, които допринасят за очертаването на отделни характеристики на ранното канонизиращо мислене в полето на литературата. Наблюдава се приоритизиране на поезията пред прозата, като по-високо са оценени, независимо дали от позицията на философа, влизащ в ролята на литературен критик, или на самия автор поет, творби–примери за предаване на образец за добродетел. По-често тези творби са древни, но не е невъзможно подобен статус да се отнесе и от съвременни на коментиращия произведения, включително авторски. До Аристотел все още липсва същинска рефлексия върху художествените характеристики на високо оценените литературни жанрове / отделни поети, доколкото акцент се поставя както върху образователната роля на коментираните поетически примери, така и върху вариативността на рецептивните ситуации и на индивидуалните предпочитания и способности на реципиентите. Открива се обаче и определена отвореност и либералност на дискурса върху литературната продукция и рецепция, допускаща естетическата и етическа полза от възприемането на произведения от различни жанрове. Това, от друга страна, легитимира старогръцката литература, редом с подобни теоретични рефлексии в нейните рамки, за основателно призната за канонична в целостта си.

Текстът настоява, че „канонът не търпи авангардизмите“. С примери от българската, полската, украинската, австрийската и сръбската поезия се отстоява  позицията, че и в най-представителните „класически“ антологии на съответните литератури авангардистките текстове обикновено са „изхвърлени”, някак се считат за нещо като 
„отклонения“ от нормата. Дават се и примери от такива значими пренебрегвани авангардистки творби. Литературноисторическата ситуация е почти една и съща, за която и да е литература да се отнася.

Статията предлага реконструкция на основни моменти от взаимоотношенията между Т. В. Адорно и Д. Лукач във времето след Втората световна война. Първата част се спира на предизвикателството, провокирано от книгата „Младият Хегел“ на Лукач, и на интерпретацията й от страна на Адорно в духа на идеализма и като сравним проект с този на Хайдегер. За Адорно това са форми на тотализиращо мислене, с които субектът потиска и заглушава своеобразието на обектите. Втората част отделя внимание на ефекта от книгата „Разрушаването на разума“ на Лукач и вменяването на ирационализъм на немската класическа философия. За Адорно в истинската диалектика има място и за ирационализъм. Но далеч по-страшни му изглеждат вариантите на едностранчива рационалност, както и въплъщенията й в структурите на властта, смазваща всяко инакомислие. На това място излиза наяве и конкретният проблем, довел до вражда между Адорно и Лукач – т. нар. „партийност“ на изкуството или връзката идеология-изкуство. Третата и четвъртата части разглеждат темата за отношението между авангардизма в изкуството и реализма, в което Лукач съзира субективно-асоциално бягство от реалността, а Адорно – израз на хетерогенност на самия социално-обективен свят.

Ожесточените спорове в руското литературознание доколко е оправдано да се говори за романтически дискурс в лириката на Пушкин в началото на 20-те години на ХІХ в. (1819–1824) и от какво е предизвикан той, при условие че в страната не е произтекъл голям социален катаклизъм, който да отприщи съответното концептуално направление в литературата, изпускат нещо особено важно: Гръцкото въстание от 1821 г., отекнало сред всички балкански народи, и засиленото увлечение по бунтарските поеми на Байрон (своеобразният „внос“ на байронизъм), демонстрирано от първия поет на Русия. Как идеите на „Мегали идея“ и „Етерията“ рефлектират за засилването на гръцката (бунтарската) тема и за появата на героя българин в творчеството на Пушкин и в известен смисъл провокират въстанието на декабристите в края на 1825 г., ще бъде разгледано върху примери от неговата лироепика и проза, очертаващи цялостна парадигма в екзистенциалния обрат на поета и отношението му към свободата.

Статията разглежда в сравнителен план кратките есеистични текстове, предназначени за четене по радиото, на двама от най-значимите представители на българската политическа емиграция във Великобритания през втората половина на XX в. – Петър Увалиев (1915–1998) и Георги Марков (1929–1978). Независимо от съществените различия между житейските и творческите траектории на тези автори, а също и между техните подходи по отношение на тоталитарния режим в Народна Република България, универсалната територия на религиозното се оказва подходяща за задочната им среща. Чрез тази среща търсим да  осветлим общото и различното в начините, по които Марков и Увалиев употребяват религиозното, убеждавайки се още веднъж, че имаме работа с двама несъмнени майстори на българското слово, черпещи с любов и уважение от културната традиция, на която продължават да принадлежат.

Настоящият текст представлява компаративен анализ, който съпоставя дебютния роман на белетриста Ърнест Клайн и филмовата адаптация  на  режисьора  Стивън  Спилбърг  въз  основа  на  начина, по който двете произведения изграждат и прилагат алтернативен канон, тясно свързан с геймърската субкултура. От основно значение за изследването е критическата рецепция на този опит и нейните възможни импликации.

Завръщането  към „Откраднатото писмо“ отваря темата за интерпретацията в два взаимнообусловени плана – вътрешен (коментарите на фикционалните герои) и външен (коментарите на критиците). Статията си поставя за задача да проследи интерпретативните стратегии през гласовете на персонажите, т.е. през конфликта на вътрешните интерпретации. Методът на префекта Г. настоява върху типичното и херменевтична дълбочина. Детективът Дюпен използва противоположен похват, той концептуализира логиката на несравнимото и мимикрията. Гласът на анонимния разказвач не е безпристрастен, той се доверява на Дюпен и така остава точки на заслепяване в самия наратив. Настоящият текст разгръща два детективски микро сюжета като тръгва по дирите на епиграфа и на автора на похитеното писмо. Разглеждам поетиката на разказа като изоморфна на начина, по който разпитваме интерпретациите на персонажите в нея. Изводът не е изненадващ – четенето си е същинска детективска история.

В три стъпки статията разглежда френската писателка Мар- гьорит Юрсенар като пример за световна литература. Първата е по- ставянето на въпроса защо Маргьорит Юрсенар е един от авторите, включени в книгата на Дейвид Дамрош „Пътешествие около света в 80 книги“. Втората стъпка е вглеждането в понятието световна литерату- ра през концепциите от „Западния канон“ на Харолд Блум, „Литерату- ра и идентичност преображения на другостта“ на Огнян Ковачев и „От- въд циркулацията“ на Галин Тиханов. Третата стъпка чете метода на Юрсенар като вписващ се в идеята за литературни зони и зоналност.

Настоящият брой включва доклади, четени на международната научна конференция по повод 70-годишния юбилей на Института за литература, която се проведе през м. май 2018 г. Поради голямото хронологическо отстояние от конференцията някои от текстовете бяха междувременно публикувани – частично или изцяло, но целта на съставителите на броя бе да запазят автентичния формат, с който те бяха представени преди четири години.

Празникът е добър повод да припомним мисията, която е обвързала личната и творческата съдба на поколения талантливи учени с Института за литераратура към Българската академия на науките. А тя е – да изследваме и да творим литература; да създаваме литературна наука, съизмерима със световните научни критерии; да съхраняваме културната памет и да я превръщаме в разпознаваем, достоен за уважение знак на националната ни идентичност. Като литературен историк познавам добре и капризите на историята, и суетата на литературата. Зная колко подозрителни са те към юбилейните равносметки. Но именно затова се усъмнявам в добре известното мнение на Гео Милев, че юбилеят „не е никакво чудо, нито загадка, нито въпрос. Напротив – една съвсем твърда, положителна черна точка, която пада като литературен надгробен камък над юбиляра си“.

Текстът разглежда формата на сценично представяне на покръстването на български владетел и народа му, както и опазването на вярата, в немскоезичните йезуитски училищни театри, вкл. и показването на този сюжет в гравюра на немски творци от XVIII век.

Спомоществователството през Българското възраждане е част от стародавна, вековна традиция и е своеобразно продължение на дарителството от предходните исторически епохи. Книгите с религиозно съдържание представляват важен дял от излезлите през Възраждането книги. В периода 1806–1856 г. със спомоществование са отпечатани общо 77 книги и от тях 24 са религиозни (или 31 %). Религиозните книги „на прост български език” си поставят и постигат целта да поддържат, отстояват и укрепват религиозната идентичност на българите.

В края на ХVІІІ и началото на ХІХ век за българската общност в Османската империя християнските ценности са в криза. Чрез две проповеди, отпечатани в книгата му, Йоаким Кърчовски реагира на кризата. С тях той поставя началото на ново богословие. Ще го наречем условно „делнично богословие“. Високите образци на християнството, светите отци и учители на Църквата в това време са трудни за разбиране от делничния човек. Това кара Йоаким Кърчовски да ориентира богословието си към ранното християнство – по-просто и по-разбираемо за делничния човек. В неговото време мисленето за телесното доминира над мисленето за духовното. Тази ментална нагласа води общността към нравствен разпад.

В настоящата статия изследователският интерес е насочен към масивното ръкописно наследство на Найден Геров (Фонд 22 от Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ – Български исторически архив). Направен е кратък исторически обзор на досегашните научни занимания с една малка част от 2000 архивни единици от личния фонд на възрожденския общественик, писател, езиковед, фолклорист и преподавател Найден Геров. Във фокуса на изследването са представени две непроучени до този момент учебни ръкописни истории – българска и всеобща (Ф. 22, оп. I, а. е. 603 и а. е. 604). Систематизирани са наличните факти около двете истории и са направени отделни хипотези относно годината на написване, наличието на повече от един автор, мястото и функцията в контекста на останалите публикувани истории.

Статията набелязва първите критически реакции на пиесата на Васил Друмев – „Иванко“. Та се насочва и към детайлния коментар на Йордан Трифонов относно историографските извори, които авторът използва, за да изгради сюжета. След като Друмев развива характера на Иванко, той става привлекателен и за други български автори. Акцентът в текста е върху факта, че след работата на драматурга от Възраждането образът на Иванко става разпознаваем и дискутиран исторически персонаж. Благодарение на писателските находки на Друмев и научния интерест на Трифинов историческият сюжет се развива след литературния.

В статията се разглеждат възгледите на Димитър Ем. Шишманов за новото място на жената и новото отношение към нея в съществуващата патриархална среда през 60-те и 70-те години на ХІХ век. Неговите мисли са споделени в драмите му, в публикуваната брошура и изнесените сказки, а са защитени на практика чрез отношението към семейството и съхранените в архива на неговия син – проф. Ив. Шишманов – четиридесет и едно писма до съпругата му.

Образите на богатите и бедните жени и мъже са определени от различни фактори. Често сме склонни да мислим, че комунистическата идеология е наложила аксиологическата им поляризация, според която бедните са възприемани позитивно, а богатите – анатемосвани. Оказва се, че подобен подход е значително по-стар, той е фундаментален за християнската доктрина, особено за ортодоксалната. Следователно подобна поляризация може да бъде проследена в други балкански християнски култури, които остават по-малко засегнати от комунистическата идеология. Някои учени са склонни да свързват представата за богатство и бедност в балканските култури с продължителното отсъствие на „собствено“ благородство и с някои особени форми на селска общност като „задруга“.

Стъпвайки върху такива общи позиции, настоящата статия предлага преглед на някои представителни образи на богати и бедни хора в българската култура, търсейки в някои случаи паралели с други балкански и източноевропейски текстове. Сюжетът на Пепеляшка и историята за отвлеченото богатство като елемент от българската национална митология са някои от фокусите на изследването. Наблюденията водят до главното заключение, че дискурсът, който идеализира бедността и сатиризира богатството, е бил доминантен не само за 19 век.

Предмет на изследване са българските преводи на „Химн“ от Ференц Кьолчеи, истинска национална песен на унгарците, които освен всичко друго отвеждат към историческите характеристики на текста, свързани са с разтълкуването и усвояването на националнообагрена лексика, чертаят пътища на преводимостта. В подобен план интерес представляват въпроси на историческата специфика в превода, които присъстват най-вече посредством определени лексикални единици – исторически понятия и собствени имена (топоними и антропоними), имат отношение към важния въпрос за реалиите в превода. Изпъкват явления, подчертаващи конкретния исторически момент (настоящето), но също така историческата дистанция (миналото) и перспектива (бъдещето) в значенията на оригинала. Открояват се проблеми на чуждата национална идентичност – историческа и културна, свързани с духа на народа, повече или по-малко отдалечени във времето, които намират отражение в езика на превода. Особено важна е ролята на преводача, който трябва да доближи читателя до идеите, тематиката и специфичната образност на изходния текст със средствата на поетичния език. Необходимо е да се отчитат още – особено при новите преводи – рецепционните нагласи, фоновите знания, натрупаният опит, нарасналите възможности за препредаване на непознати страни и понятия от чуждата действителност. Това е и пътят за преодоляването на познавателните, на културните различия в превода.

Текстът работи с понятието канон в смисъла му на съвкупност и консенсус от представи и културни кодове и съответстващите им ценности и норми, които обединяват дадена общност. Канонът се основава на себепредставата на Аза като колективно генерирана, изследването я анализира във възможни посоки на развитие в отношенията ѝ към другия и чуждия в няколко разказа и хуморески на Михалаки Георгиев, като илюстрира хуморопораждащите сблъсъци, несъвпадания, разминавания както между каноните на Аза и колектива, така и между каноните на различни колективи в българския социокултурен преход между XIX и XX век. Засрещането и пропадането в комуникацията между културните парадигми в българското краевековие демонстрират богат художествен потенциал, който задава художествени модели в литературния ни канон.