поет

Предложените по-долу на българския читател стихове са от късния период на Фридрих Хьолдерлин (1770–1843), когато поетът – състудент и приятел на колосите на Немския идеализъм Шелинг и Хегел от Тюбингенската семинария – вече е изпаднал в период на видимо умопомрачение, продължило десетилетия, до самата му смърт (въпреки спекулациите от някои тълкуватели, че то е било преструвка, помагала му да се крие от реални или въображаеми политически противници и преследвания, най-вече във връзка с опитите за съдебен процес срещу неговия другар Исак фон Синклер и конспирациите за сваляне на вюртембергския курфюрст). В този период поетът обитава прочутата си кула в Тюбинген, част от дома на семейството на дърводелеца Ернст Цимер, когато помрачението на съзнанието му се редува с кратки периоди на просветление, а приемането на рядко наминаващите любопитни гости – и с продължителни импровизации на пиано и опити за творчество, вдъхновено от гледката отвисоко към река Некар.

Студията, на първо място, резюмира някои основни черти на жанра исторически роман с акцент върху връзката му с романа национална епопея. Но това не е самостойна (крайна) цел, а се прави с оглед на дискусията относно „Под игото” (1889/1894), българският националноепопеен роман – дали и доколко е исторически? – Във втората, същинската си част изследването се съсредоточава върху синхронната рецепция на романа чрез анализ на две пространни критики, появили се едновременно през 1896 г., представящи погледа на „младите” около сп. „Мисъл”. В центъра на дискусията е проблемът дали същността на „националното”, „духът” на националната история и „съдба” могат да бъдат разбрани „отвън”, от чуждия читател, европееца. Изследват се и структурните рефлексии на противопоставянето между Литература и История във вид на антитезата Творба–Автор. А именно как в духа на неокантианската естетика фигурата на автора Вазов е разполовена на художник, който дифузира в Творбата (в ролята на „наивен” битоописател на епохата), и поет, носител на философскоисторическото й метасъзнание; и тъкмо на втория, според двамата критици, е „заслугата” за провала на „Под игото” като исторически роман (от национално-епопеен тип): авторът-Вазов не е разбрал широкия „дух” на Епохата и Историята: той е принизил, пародирал Историята, като я е „превел” на езика на литературната фикция/лъжа: Литературата, видяна като неволна (и затова „сериозна”) пародия на историческата истина. На това основание изследването формулира една жанрова апория, отпращайки към друга голяма творба от/за същата епоха – „Записки по българските въстания”: историчността в историческия роман е възможна само като „обект на желание”.