автотекстуалност

Текстът разглежда два основни термина в литературоведските трудове на Радосвет Коларов — метафония и автотекстуалност — в непосредствения контекст на тяхното възникване: книгите „Звук и смисъл“ (1983) и „Повторение и сътворение“ (2009). Проследяват се стратегиите, които Коларов използва в своето терминотворчество както и потенциалните проблеми и ограничения, свързани с тези стратегии. Макар Коларов като цяло да се придържа към морфемно базиран минималистичен подход спрямо термините си, те, преднамерено или не, често пораждат продуктивни амфиболии, които помагат за разчертаването на неизследвани или слабо изследвани полета на литературната теория.

Текстът прави опит за доразработването и реинтерпретацията на определени копнецпутални потенции от Радосвет-Коларовата теория на автотекстуалността с цел да преразгледа споменатия мимоходом и останал нетематизиран в „Повторение и сътворение“ въпрос за отношението между автотекстуалните системи (идиолектите) и различието. Текстът разглежда проблема за автотекстуалното различие от перспективата на въпроса за итерабилността на езиковите конструкции и нейните ефекти при конституирането и следходното интерпретиране на автотекстуални системи. Оттук се предлага един прочит на Радосвет-Коларовата теория като своеобразна деконструкция на авторството в качеството му на епистемологично препятствие при интерпретирането на текстове в пределите на авторови корпуси.

Върху терена на психологията метеорологичното време може да активира неволната памет и да играе ролята на мадлената на Пруст. Идентични метеорологични обстоятелства са в състояние да събудят изгубения спомен („и тогава валеше дъжд“). Така спомените сякаш бликат от картината на времето. Текстът се спира на някои дискурсивни стратегии на текста (повторения, вариации, завръщащи се мотиви, дисеминации), свързани с времето (weather), както и на редица по-дискретни интуитивни или преднамерени автотекстуални доминанти и предпочитания към даден сезон, тип време или атмосферен феномен, които формират невидима аура и придават определена тоналност на нечие творчеството.

Настоящата статия прилага понятието автотекстуалност на Радосвет Коларов към творчеството на Софроний Врачански и по-специално към неговия сборник от 1805 г. „Книга за трите религии“, който съдържа и оригиналната му автобиография. Основна теза на статията е, че давайки си сметка за пластовете на протичащото време и деятелността на отделния субект в неговата епоха, Софроний включва в началото на ръкописа своеобразен „епиграф“. Той представлява сентенция за модусите на времето, която идва от античната традиция и скрепява логиката на преводните и оригинални части на сборника.

Статията се интересува от това как мотивът за смъртта присъства в ранното и в късното поетично творчество на Стоян Михайловски. Като основни страни в смисловото ядро на този устойчив за цялото творчество на писателя мотив се очертават общото усещане за мъртвина, свързана със смъртта на идеалите и на основанията за социално действие в света, както и с „изтляването“ на всяка надежда за обнова на човешкия род; вселенските мащаби на това бедствие и неудовлетворителните за разума обяснения за „тържеството“ на злото в световната история. Първоначално споменатите аспекти на мотива се разглеждат в рамките на ограничена по обем цялост, състояща се от циклите „Doloroso“ и „Varia“, взети от най-представителния и до днес за творчеството на писателя сборник с подбрани негови творби – „Божествен размирник“ (1987). Това дава възможност да се сблъскат и откроят две основни и в много отношения взаимоизключващи се светогледни нагласи в творчеството на писателя, тясно обвързани с мотива за смъртта, но ориентирани към различни смислови хоризонти. Първият хоризонт, доминиращ при ранния Михайловски, е линейният, прогресистки хоризонт, вписан изцяло в рамките на земната човешка История, без излаз „нагоре“, отвъд нея. Вторият, характерен за късния Михайловски, не зачертава изцяло значенията на първия, но включва в своята картина вертикалното, трансцендентно измерение на битието. Като ключова творба тук, бележеща прехода между тях, е разгледан сонетът „Лама сабахтани!“ (1905). Във втората част на статията мотивът за смъртта при Михайловски се разглежда в различен тълкувателен контекст от този в „Божествен размирник“. Анализът се съсредоточава върху творби, почерпени от друг сборник, представителен за неговото творчество и издаден приживе на писателя с активно негово участие – „Съчинения. Том първий“ (1918). Целта е да се покаже как се осъществява преобразуването в смисловото ядро на мотива за смъртта, като се използват въведените от Радосвет Коларов автотекстуални понятия инициационна творба, творба усилвател и творба експликатор.

Статията си поставя за цел разкриване механизмите на дискурсивния разпад в романа на Георги Караславов „Обикновени хора“ (1952–1975). Според предложените тези идейната и композиционната нестройност на романа не са произволен пример за неприложимостта на соцреалистическия метод, а се дължат на особената връзка между индивидуалните особености на творческия процес и изискванията на епическата форма така, както я разбира ранният Дьорд Лукач. Методологическият залог на тази спойка е концепцията на Радосвет Коларов за матрицата и повторението, функциониращи на нивото на автотекстуалността. Според защитената тук теза текстуалната матрица, обемаща Караславовото творчество, се състои от два водещи принципа, които влизат в различно съотношение според конкретния текст – принципа на документалното, мислен като пределен художествен обективизъм, и принципа на епическото, мислен като идеологическа обработка на жизнения материал. Оттук своеобразието на епическата форма в романа „Обикновени хора“ е интерпретирано като резултат от хипертрофията на принципа на документалното, който иззема и с това изражда епическата функционалност. Разгледаните примери за дискурсивно разноречие опримеряват последиците от разпадането на епическата форма и механизмите на нейната повторна интеграция в рамките на една постепическа структура.

Томас Ман е един от най-изявените автотекстуални автори, който сам коментира ключовата роля на лайтмотива за собственото си творчество. Според основната теза на настоящата статия връзките между неговите произведения се обуславят от своеобразна автотекстуална лайтмотивна техника. В изложението се изяснява какво представляват автотекстуалните лайтмотиви и по какви начини тяхното развитие свързва различни произведения на автора. Статията проблематизира границите между белетристиката и есеистиката (в частност между романа и есето) на Томас Ман през два примера за автотекстуални лайтмотиви, чието ядро е ориентирано към ключовия за автора проблем за връзката между гения и болестта.

Настоящата статия предлага спекулативен автотекстуален прочит на творчеството на Дж. Г. Балард през призмата на психоанализата и теоретичните постановки на Радосвет Коларов. Направен е опит да се разработи понятие за нещо, което текстът нарича „автокатастрофа“ – травматично събитие, явяващо се като радикален обрат в творчеството на даден автор. Текстът се опитва да осмисли автокатастрофата като „трансмодален срез“, който монтажно (раз)единява различни техники, мотиви, медии, корпуси и т.н. Предложен e и прочит на понятието на Радосвет Коларов за „дискурсивно желание“ през призмата на лаканианската концепция за наслада [jouissance]. 

Статията употребява гореописаните понятия, за да анализира най-експерименталната творба в корпуса на Балард – „Изложението на жестокостта“. Текстът извежда на преден план интермедиалните аспекти на въпросния роман, за да покаже как трансгресивният характер на трансмодалния срез позволява да се пресекат границите на литературата. Изследван е също и начинът, по който автокатастрофата може да (раз)едини творбите и насладите на различни автори, споделящи една и съща травма. С тази цел е разгледана накратко връзката между творчеството на Балард и това на американския автор Уилям Бъроуз.

Статията предлага внимателен анализ на филма „Тя“ (2013) на режисьора Спайк Джоунз, в рамките на който изкуственият интелект от филма бива моделиран чрез теоретичния апарат на Радосвет Коларов, предложен в книгата „Повторение и сътворение: поетика на автотекстуалността“. Дванадесет години след излизането на филма „Тя“ операционната система Саманта изглежда като правдоподобно продължение на съвременните големи езикови модели предвид нейната пълна зависимост от човешките текстови данни, върху които е обучена. „Тя“ обаче отива отвъд механичната екстраполация, че изкуственият интелект ще става все по-бърз, точен и сръчен в манипулацията на езика, така, както го употребяват хората. Операционните системи във филма поетапно се приближават все повече до едновременната позиция на читател, автор, редактор и критик на целия корпус от текстове и в крайна сметка може би достигат до виртуалното битие на идеята, което при Коларов е обвързано с понятието за „матрица“, т. е. виртуален инвариант на идеята, който задава автотекстуалните преобразувания в творчеството на даден автор. Изкуствените интелекти в „Тя“ имплицитно боравят с цялото човечество като корпус и по този начин динамизират разграниченията между творба и творчество, човек и свят, индивид и архетип, тяло и съзнание, както и други онтологически двойки. Следвайки Коларов, статията се опитва да реконструира експлицитно този скрит във филма модел на развитие на изкуствения интелект, който може би следва да бъде разглеждан не толкова като спекулативен опит за прогностика, колкото като пренапрягане на една вече дълбоко заложена в съвремието феноменология на текста.