DEUTSCHE ROMANTIK

Някои предмети на човешкото размишление привличат – било защото има нещо в самите тях, било защото има нещо у нас самите – към все по-задълбочено размишление, и колкото повече се отдаваме на това привличане и се изгубваме в тях, толкова повече те се превръщат в един единен предмет, който ние – в зависимост от това дали го търсим и намираме в себе си, или извън себе си – характеризираме като природа на нещата или като определение на човека. Други предмети вероятно никога не биха привлекли вниманието ни, ако в свещена самота посвещавахме наблюдението си изключително и единствено на този предмет на всички предмети и ако не се намирахме във взаимоотношения с други хора, едва от общуването с които да изникват подобни отношения и понятия за отношения, които при по-внимателна рефлексия да се разгръщат и разпластяват до предмети на размишлението, т. е. включително тук да следват тъкмо противоположния ход на нещата.

Предложените по-долу на българския читател стихове са от късния период на Фридрих Хьолдерлин (1770–1843), когато поетът – състудент и приятел на колосите на Немския идеализъм Шелинг и Хегел от Тюбингенската семинария – вече е изпаднал в период на видимо умопомрачение, продължило десетилетия, до самата му смърт (въпреки спекулациите от някои тълкуватели, че то е било преструвка, помагала му да се крие от реални или въображаеми политически противници и преследвания, най-вече във връзка с опитите за съдебен процес срещу неговия другар Исак фон Синклер и конспирациите за сваляне на вюртембергския курфюрст). В този период поетът обитава прочутата си кула в Тюбинген, част от дома на семейството на дърводелеца Ернст Цимер, когато помрачението на съзнанието му се редува с кратки периоди на просветление, а приемането на рядко наминаващите любопитни гости – и с продължителни импровизации на пиано и опити за творчество, вдъхновено от гледката отвисоко към река Некар.