Български

Статията разглежда образа на майката и майчинството в контекста на българската проза след 2000 г., представен и реализиран в художествените произведения през неговото екстремно, болезнено проявление. Затворена в отровния кръг на „наследствеността на травмата“, жената в тези творби се опитва да излезе от „майчината матрица“, която по рождение сякаш носи заложена в себе си. Избраните произведения са представителни за визуализацията на „женската перверзия“ и една от формите на нейното проявление e „перверзното майчинство“.

Текстът „За българските смисли на определенията авангард и авангардизъм в литературната култура“ извежда тезата, че тези две понятия са фундаментално различни по значение. Можем да говорим за авангард, когато определен комплекс от културни – не само литературни – явления оформят определен културноисторически период (например Руски революционен авангард, Първи и Втори полски авангард и др.). Докато отбелязваме като авангардизъм радикалните манифестации на някои късни модернизми (сюрреализъм, конструктивизъм, футуризъм, дада и др.), видени в цялостност, донякъде засрещащи се. По отношение на българската литература можем да говорим за авангардизъм през 20-те, началото на 30-те години на двадесетия век. И все пак единственото явление, което може да определим като авангард, маргинализирано през годините, е Ямболският авангард от началото на 20-те. В същото време в последните десетилетия сме свидетели на непълноценно осмислен и дефиниран неоавангардизъм.

В статията накратко се разглеждат основните мотиви на Атанас-Далчевата поезия, художествените и философските му търсения, водещи до духовно-естетическия прелом в съзнанието на съвременниците му и до осезаемо влияние на творчеството му върху развоя на българската литература. Отбелязва се, че и поезията му, в частност и неговите „Фрагменти“, и критическите му текстове, представляват цялостната визия на автора за „мястото на човека в света“. Търсенето на тайната на битието при Атанас Далчев се постига и чрез отчетливи философски мотиви. Той се стреми да концептуализира художествения свят, да му придаде философска дълбочина. Това е свят, чието пространство е изпълнено от значещи вещи; свят, който разказва вечна и тъжна приказка на битието тук и сега. В същото време поезията на Атанас Далчев, както се наблюдава в статията, е съпричастна и към темата за дяволското. Затова специално внимание отделяме на диаболичните влияния и мистичните елементи в поезията му, както и на философското и екзистенциалното му осмисляне на човешкия живот. В статията се анализират и някои особености на превода на Атанас-Далчевия поетически текст на украински с оглед на специфичните му характеристики и значение в развоя на българското поетическо творчество.

Във фокуса на този текст е духовният и литературен живот на руските емигранти в България след болшевишката революция през 1917 г., в основата на който са тревогата и загрижеността за съдбата на тяхната родна култура в следреволюционна, съветска Русия. Засегнати са проблемите за създаване на култура и литература в емиграция, за драмата на емигрантския творец, за смисъла на творчеството, когато на художника са му насилствено прекъснати връзките с родината и му е отнета възможността пълноценно да общува със своите читатели. Поставя се специален акцент върху контактите на емигрантите с местната култура, нещо нетипично за руската диаспора в други точки на света. 

Руските писатели и учени емигранти в България проявяват изострен изследователски интерес към културата на тази страна, към приликите в духовния живот на двата народа, към паралелните явления в двете култури – българската и руската. Те се оказват твърде предразположени към художествено и научно изследване на българската история, култура и литература, което се вижда както от емигрантската, така и от местната книгоиздателска продукция и периодика. Особено значение има интензивната им преводаческа работа върху произведения от българския фолклор, поезия и художествена проза, които чрез емигрантското книгоиздаване и периодичен печат достигат до различни краища на света. От българските творци, от българската интелигенция по онова време културната инвазия на руските емигранти в България се приема като позитивно явление, като катализатор за развоя на българските културни и литературни процеси и като епизод от вече съществуващата тенденция на проникване на руското културно влияние в българската действителност. Непредвидената среща с руската култура в лицето на руските литератори, театрали и учени емигранти предполага множество потенциални възможности за положително въздействие върху културния и литературния живот в България.

Текстът представя възможностите за прилагане на микроисторически подход към литературата от комунистическата епоха в България. Статията подчертава, че литературната микроистория обръща внимание не само на това какво и как пише авторът, но и на това какво прави с текстовете и около своите текстове, кой ги чете и разбира и по какъв начин те влизат в диалог с други текстове и контексти. Изтъкнати са разликите между скандал и случай, като е поставен акцент върху възможностите, които дава изследването през случая в проучванията на литературата от епохата на Народна република България.

Авторът се опитва да скицира съвсем накратко значението и върховете в литературата на българската политическа емиграция. Абсолютно съм съгласен с твърдението на писателя Димитър Бочев, че трябва най-сетне да осмислим сътвореното от емиграцията като „естествена част от националния организъм“. Проследявам тезисно историята на емигрантските вълни и техния принос за освобождаването ни от болшевишките догми и за необходимостта от написването на нова, неидеологизирана история на нашата литература, в която равностойно да присъстват емигрантите от Григорий Цамблак до Георги Марков и Красимир Дамянов, като не забравяме и вътрешните емигранти като Константин Павлов и Николай Кънчев.

Тази статия има за цел да разгледа аспекти от отношението към добре известни факти от българската история, представени в романа „Възвишение“ (2011) на Милен Русков и в романа „Сестри Палавееви – по пътя към новия свят“ (2017) на Алек Попов. Първата книга разглежда периода на българското национално възраждане през XIX век и полемиката около фигурата на Димитър Общи. Романът на А. Попов разказва историята на партизанската съпротива от 1940-те години в България. И двата периода имат много специално и важно значение за българите и за българската история като цяло. 

Романът на Русков може да се чете в близък диалог с романтичната и кантианска идея за възвишеното. Романът на А. Попов имитира сюжетните линии на приключенските повести и романи за деца и юноши, одобрени от БКП, за комунистическата съпротива и нейната борба с фашизма и срещу капиталистическото класово общество. Пример за такъв роман е „Овчарчето Калитко“ (1946) на И. Хаджимарчев. Романът на Попов може да се разгледа и в наративния контекст на класическите комикси в стила на Батман, Супермен и Жената чудо. М. Русков и А. Попов пренаписват и деконструират митовете около двата периода от българската история и вграждат Възраждането и партизанското движение в съвременния, непрекъснато променящ се поглед върху политическото, литературното и историческо развитие на страната. Въпросът е може ли литературата да направи това, което и политиката, и самата история не са успели да постигнат досега, едновременно да промени и запази историческата ни памет за ключови събития от миналото.

Статията оглежда и анализира начините на представяне на историческите теми в съвременната проза на Централна и Източна Европа (Полша, Украйна, Чехословакия, Словакия). След значителен поврат от западно ориентираната консуматорска култура на 90-те и началото на 2000-та г. към търсенето на нови формули на национална идентичност в края на първото десетилетие на 2000-та г. авторите от този регион започнаха да преосмислят историческия материал. Три начина на това преосмисляне (и съответно три групи текстове) могат да бъдат очертани: първият, най-аналитичният, иновативният и отговарящ на „обществената история“ (Барбара Мищал), вторият, целящ да заздрави официалния национален исторически наратив, и третият, използващ стереотипи и клишета на популярната култура, за да подкопае консервативната, изолационистка реторика на настоящата политическа уредба.

Българската литература в далечния европейски север е непозната както за шведските читатели, така и за литературоведите. „Истинските“ читатели на родната ни литература в Швеция са студентите, които участват в курсовете по български език в университета в Упсала. Разглеждайки изпити, реферати, дипломи, анализи и курсови работи, писани между 2014 и 2017 г., можем да разберем как и какво откриват те в българската литература. Тяхната литературна експедиция предполага, че възприемането на литературния текст е силно свързано с мястото и времето, в което се чете. В статията се твърди също, че интерпретацията на едно и също литературно произведение зависи от индивидуалната ситуация на читателите.

Статията очертава и изследва деформирането и разрушаването на класически литературоведски понятия и подходи и замяната им в постколониалните изследвания и други сходни на тях парадигми с обозначения, които по същество представляват техни зле прикрити и изкривени реплики. Оттук нататък тези реплики биват използвани в служба на различни нелитературоведски и ненаучни цели. В статията се разглеждат три стратегии за камуфлажиране и изкривяване на класическите литературоведски понятия: „стратегията на политическата коректност“, „стратегията на концептуалното вампиризиране“, „стратегията на деформираната черупка“.

Критиката на Осип Манделщам е по-малко изследвана от поезията и живота му. Тази статия щрихира три комплексни идеи в критическия макротекст на писателя – синхронията и диахронията; словото и езика; и диалогичността. В единството си те определят културния и литературния холизъм на тази критика. Една основна идея в анализа ми е, че критиката на Манделщам е оцветена от имплицитна феноменология. Критическият изказ също е с подобни характеристики – той описва и разказва, а не дефинира. Затова моят опит за „превод“ на идеите на Манделщам на дисциплинарен език по необходимост използва дълги цитати. Заключението е, че холизмът на Манделщам е утопичен и идеалистичен, понеже като цяло мисли миналото на културата и литературата като нещо, което може и трябва да се повтори в настоящето. Днес, като цяло, този критически холизъм е архаичен, тъй като е начин, по който субективното съзнание се опитва да контролира всички значения. Отделни аспекти на холизма обаче като диалогичността, читателската активност и еклектичното съвместяване на културни явления е близко до съвременния постмодернизъм. Изследването беше написано на английски през декември 1996 г. и беше преработено на български през октомври 2022 г.

В тази статия се опитваме да очертаем контурите на една критика на преводите, която да не се фокусира върху „загубите“, неточностите спрямо оригинала в преводите, а да изпита съотвествието между първоначалния текст (т. нар. оригинал) и продължения чрез превода в друг език текст (превода), начина, по който преводачът – като пишещ читател, т. е. единственият читател, който превръща прочита си в писане – отговаря на призива на текста.