Български

Тази статия има за цел да разгледа аспекти от отношението към добре известни факти от българската история, представени в романа „Възвишение“ (2011) на Милен Русков и в романа „Сестри Палавееви – по пътя към новия свят“ (2017) на Алек Попов. Първата книга разглежда периода на българското национално възраждане през XIX век и полемиката около фигурата на Димитър Общи. Романът на А. Попов разказва историята на партизанската съпротива от 1940-те години в България. И двата периода имат много специално и важно значение за българите и за българската история като цяло. 

Романът на Русков може да се чете в близък диалог с романтичната и кантианска идея за възвишеното. Романът на А. Попов имитира сюжетните линии на приключенските повести и романи за деца и юноши, одобрени от БКП, за комунистическата съпротива и нейната борба с фашизма и срещу капиталистическото класово общество. Пример за такъв роман е „Овчарчето Калитко“ (1946) на И. Хаджимарчев. Романът на Попов може да се разгледа и в наративния контекст на класическите комикси в стила на Батман, Супермен и Жената чудо. М. Русков и А. Попов пренаписват и деконструират митовете около двата периода от българската история и вграждат Възраждането и партизанското движение в съвременния, непрекъснато променящ се поглед върху политическото, литературното и историческо развитие на страната. Въпросът е може ли литературата да направи това, което и политиката, и самата история не са успели да постигнат досега, едновременно да промени и запази историческата ни памет за ключови събития от миналото.

Статията оглежда и анализира начините на представяне на историческите теми в съвременната проза на Централна и Източна Европа (Полша, Украйна, Чехословакия, Словакия). След значителен поврат от западно ориентираната консуматорска култура на 90-те и началото на 2000-та г. към търсенето на нови формули на национална идентичност в края на първото десетилетие на 2000-та г. авторите от този регион започнаха да преосмислят историческия материал. Три начина на това преосмисляне (и съответно три групи текстове) могат да бъдат очертани: първият, най-аналитичният, иновативният и отговарящ на „обществената история“ (Барбара Мищал), вторият, целящ да заздрави официалния национален исторически наратив, и третият, използващ стереотипи и клишета на популярната култура, за да подкопае консервативната, изолационистка реторика на настоящата политическа уредба.

Българската литература в далечния европейски север е непозната както за шведските читатели, така и за литературоведите. „Истинските“ читатели на родната ни литература в Швеция са студентите, които участват в курсовете по български език в университета в Упсала. Разглеждайки изпити, реферати, дипломи, анализи и курсови работи, писани между 2014 и 2017 г., можем да разберем как и какво откриват те в българската литература. Тяхната литературна експедиция предполага, че възприемането на литературния текст е силно свързано с мястото и времето, в което се чете. В статията се твърди също, че интерпретацията на едно и също литературно произведение зависи от индивидуалната ситуация на читателите.

Статията очертава и изследва деформирането и разрушаването на класически литературоведски понятия и подходи и замяната им в постколониалните изследвания и други сходни на тях парадигми с обозначения, които по същество представляват техни зле прикрити и изкривени реплики. Оттук нататък тези реплики биват използвани в служба на различни нелитературоведски и ненаучни цели. В статията се разглеждат три стратегии за камуфлажиране и изкривяване на класическите литературоведски понятия: „стратегията на политическата коректност“, „стратегията на концептуалното вампиризиране“, „стратегията на деформираната черупка“.

Критиката на Осип Манделщам е по-малко изследвана от поезията и живота му. Тази статия щрихира три комплексни идеи в критическия макротекст на писателя – синхронията и диахронията; словото и езика; и диалогичността. В единството си те определят културния и литературния холизъм на тази критика. Една основна идея в анализа ми е, че критиката на Манделщам е оцветена от имплицитна феноменология. Критическият изказ също е с подобни характеристики – той описва и разказва, а не дефинира. Затова моят опит за „превод“ на идеите на Манделщам на дисциплинарен език по необходимост използва дълги цитати. Заключението е, че холизмът на Манделщам е утопичен и идеалистичен, понеже като цяло мисли миналото на културата и литературата като нещо, което може и трябва да се повтори в настоящето. Днес, като цяло, този критически холизъм е архаичен, тъй като е начин, по който субективното съзнание се опитва да контролира всички значения. Отделни аспекти на холизма обаче като диалогичността, читателската активност и еклектичното съвместяване на културни явления е близко до съвременния постмодернизъм. Изследването беше написано на английски през декември 1996 г. и беше преработено на български през октомври 2022 г.

В тази статия се опитваме да очертаем контурите на една критика на преводите, която да не се фокусира върху „загубите“, неточностите спрямо оригинала в преводите, а да изпита съотвествието между първоначалния текст (т. нар. оригинал) и продължения чрез превода в друг език текст (превода), начина, по който преводачът – като пишещ читател, т. е. единственият читател, който превръща прочита си в писане – отговаря на призива на текста.