авангард

Изследването разглежда руската поезия на XX век, попадаща в полето на авангарда, представя особености на културните процеси, развитието на авангардните тенденции, промените във функциите на изкуството и езика, векторите и концепциите. Осмислят се границите на литературния феномен. Бунтът срещу естетическите норми изисква търсенето на нови пропорции и нови аспекти на възприятие. Както ранният, така и авангардът от втората половина на века си поставят за цел да разтърсят възприемателя, да разчупят автоматизма на четене, да предизвикат активно неприемане или неразбиране. Оттук похвати, свързани със затрудненото четене като „заумните“ творения, „отсечените“ думи, множеството неологизми, нару- шените синтактични конструкции, сплавянето на несъчатаеми естетически или тематично явления. Авангардните версии на изкуството от двадесети век акцентират върху съпротивата срещу етикетните прояви на културата, противопоставяйки като алтернатива редуцираната, небрежна форма, утвърждаваща чрез отрицание прорива към сакралното и истинското, търсенето на нови позитивни значения.

Статията разглежда специфични аспекти от възникването и развитието на авангардната литература, и в частност на италианския футуризъм, акцентирайки на връзките му с българския модернизъм. Чрез анализ на твор- бата „Zang Tumb Tuuum. Adrianopoli Ottobre 1912. Parole in Libertà“ от Филипо Томазо Маринети се представя връзката на автора и творбата със конкретни моменти от българската история. Проследява се също развитието на звукоподражателното възклицание „Дзанг тумб тумб“, превърнало се в нарицателно за европейския футуризъм. Обръща се внимание и на промените в представите за тези литературноисторически връзки и процеси.

Като тръгва от няколко публикации на Айзенщайн от края на 1920-те, статията разисква проблема за наличието на дълбока, същностна близост между езика на киното като перфектната симбиоза на език и техника (а кинокамерата като перфектната машина) и различни модуси на източната/японска традиционна култура: хайку поезията, театъра кабуки, традиционната живопис укийо-е, както и природата на самото пиктографско писмо. „Езиковият“ сюжет е разгледан като част от мащабния поврат в западната култура/изкуство в началото на ХХ век като радикален кризисно-обновителен акт на преодоляване на собствената „класическа“ традиция в отношението към реалността. За философска парадигма на сюжета е използван „вторият“ Хайдегер, и по-специално „Из един диалог за езика. Между един японец и един питащ“ (1953/54).

Текстът настоява, че „канонът не търпи авангардизмите“. С примери от българската, полската, украинската, австрийската и сръбската поезия се отстоява  позицията, че и в най-представителните „класически“ антологии на съответните литератури авангардистките текстове обикновено са „изхвърлени”, някак се считат за нещо като 
„отклонения“ от нормата. Дават се и примери от такива значими пренебрегвани авангардистки творби. Литературноисторическата ситуация е почти една и съща, за която и да е литература да се отнася.

Текстът „За българските смисли на определенията авангард и авангардизъм в литературната култура“ извежда тезата, че тези две понятия са фундаментално различни по значение. Можем да говорим за авангард, когато определен комплекс от културни – не само литературни – явления оформят определен културноисторически период (например Руски революционен авангард, Първи и Втори полски авангард и др.). Докато отбелязваме като авангардизъм радикалните манифестации на някои късни модернизми (сюрреализъм, конструктивизъм, футуризъм, дада и др.), видени в цялостност, донякъде засрещащи се. По отношение на българската литература можем да говорим за авангардизъм през 20-те, началото на 30-те години на двадесетия век. И все пак единственото явление, което може да определим като авангард, маргинализирано през годините, е Ямболският авангард от началото на 20-те. В същото време в последните десетилетия сме свидетели на непълноценно осмислен и дефиниран неоавангардизъм.