ЗАВИСИМИЯТ ЧОВЕК

Оброкът – като практика и като сакрално място – има значимо присъствие в традиционната култура и е жизнен до най-ново време. Той води началото си от древността и се основава на представата, че природните обекти – пещери, скали и водоизточници, ливади, гори и вековни дървета, са обитавани от свръхестествени същества, духове, които са техни стопани и които ги владеят и охраняват. За да се засели на определена територия и да я обитава, за да използва ресурсите на тази територия, човекът трябва да я отвоюва от свръхестествените ѝ стопани и да я заплати – с дарове и жертвоприношения. Освен това жертвите трябва да бъдат еквивалентни на очакванията за благоприятни условия на живот и изобилна реколта, т. е. жертвата трябва да се състои от най-ценното за общността. Редица ритуали съдържат реликви, които показват, че някога е бил жертван дори човешкият живот. Колкото и да са варварски, подобни ритуали показват, че в стремежа да си осигурят благополучие хората са плащали висока цена за онова, което получават от природата, и не са могли да си позволят да прахосват спечелените ресурси, към които са се отнасяли пестеливо и с уважение.

След представянето на известните и по-малко известни факти за войнуците и дервентджиите в статията се прави опит да се изяснят причи- ните за нееднаквата степен на развитие на отделни войнушки и дервентджийски села. Според авторовата теза привилегированият войнушки и дервентджийски статут на част от населението в определени села не е основна причина за постепенното им превръщане в значими стопански и културни средища, играещи голяма роля в българската история през епохата на Възраждането. Освен географското им положение в уединени планински райони и встрани от главните пътища, като истинска причина се изтъква приспособяването на жителите към природната среда. Наличието на пасища способства за развитието на скотовъдството и търговията с вълна, месо и млечни продукти, които са сред ресурсите за развитие на някои занаяти. Определени селища пък се развиват заради наличието на ресурси за други занаяти – производство на розово масло, дърводобив, металообработка и др. Всъщност най-вече скотовъдството, както и развитието на търговията и занаятите стоят в основата на бъдещото замогване на част от войнуш- ките и дервентджийските села като Панагюрище, Жеравна, Клисура, Калофер, Котел, Трявна, Елена, Габрово и др. Към географското положение, природната среда и развитието на определени стопански отрасли можем да добавим и етнографските специфики на старопланинския регион. Въпреки че разполагат със служебни бащини, в обстановката на тотален държавен контрол върху земеделието и данъчния гнет войнуците, както и останалите българи, не могат да се превърнат лесно в крупни земевладелци, насочили производството си главно за пазара. За това е нужно влияние и власт, с каквито разполагат първите големи турски чифликчии, които обикновено произлизат от средите на категорията на аскерите (военните), в чиито ръце се намира и провинциалната администрация. Макар че впоследствие някои българи натрупват достатъчно финансов капитал, за да се превърнат в богати бегликчии, откупчици на други данъци и дори крупни земевладелци, първоначалното средство за тяхното замогване е в скотовъдството, търговията и занаятите. Точно в тези сфери на стопанска дейност българите успяват да се изтръгнат от зависимостта си и тоталния контрол на държавата. Тук християните могат в по-голяма степен да се противопоставят на данъчния произвол дори и с непозволени средства, като тези динамични и печеливши отрасли успяват и да го компенсират. Те не разчитат толкова на някакви данъчни привилегии и служебно земевладение, които всъщност ги поставят в зависимост от благоволението на централната власт.

Статията се насочва към две форми на зависимост на вестникарите от ХІХ век: обвързаността на редакторите с техните издания – какво те са готови да направят за тях за сметка на други неща, включително и за сметка на личните си изяви като автори, от една страна, и приятелските връзки и враждите между отделните лица, от друга. Наблюденията се опират върху писма от архива на Иван Найденов и други материали, които изграждат представата за сложните му отношения с Петко Славейков, Светослав Ми- ларов и Стефан Бобчев.

Изследването търси в героите на Г. П. Стаматов трагедията на съвременния човек – деградацията от творец на материалната култура до роб на собствените си творения. Това е вечна тема в днешния свят, видяна сега в престижа на нашия псевдоелит – вчера на дъното на обществото, днес – случайно попаднал на върха, но без необходимия качествен скок в интелектуален и социален план. Текстът има за цел да покаже кога необходимостта от трупане на вещи се превръща в болест и опасна зависимост, както и защо следосвобожденският българин с добро положение в обществото изпитва глад не просто да има много, а да покаже, че притежава, за да получи легитимност чрез другите.

Този текст се фокусира върху специфичната зависимост от май- чината роля, в която се вживява бездетната жена, изобразена в разказа „Заключената врата“ на Хулио Кортасар. В работата са проследени проявите на „измисленото майчинство“ и са потърсени някои от възможните обяснения на особената двойна „игра“ по утешаването на неродения син, съществуващ в съзнанието на жената, а и на мъжа в съседство, който потвърждава съществуването му. Краткият наратив на Кортасар мисли върху обсебеност- та от онова, което няма тяло, но присъства под формата на мисъл, желание и съзнание. Историята показва как чрез зависимостта на другия се разкрива необходимостта от нещо, което е потребно и на тебе самия.

Статията разглежда един основен проблем на късната модерност през ХХ век: Техниката като атавистична сянка на просвещенската рационалност. Като сила, създадена от човека, но изплъзнала се от властта му, която произвежда ново фундаментално робство за късномодерния das Man (в смисъла на Хайдегер). Статията се състои от две части, разгръща два успоредни, но сливащи се сюжета. Първата част очертава универсалния кон- текст на епохата непосредствено след края на Втората световна война с ак- цент върху „втората“ философия на Хайдегер (след обрата), най-дълбоката критична саморефлексия на късната/кризисна модерност в средата на ХХ в. и след това: основната идея за Technik/Machenschaft като поробващ фактор. Във втората част на статията се разглежда как същият проблем, възникнал едновременно, но независимо в актуалната българска реалност през 60-те и 70-те години, е дискутиран от една представителна част на българската ху- дожествена проза: „селският“ писател Йордан Радичков, „градският“ Павел Вежинов, но преди всичко Емилиян Станев, който, подобно на Хайдегер по същото време, парадоксално съчетава силно десен етноконсерватизъм и крайно лява екоидеология.

Статията интерпретира различието като белег на човека, поста- вящ го извън периметъра на общността, към която той принадлежи. Често това различие е поведенческо и не съответства на моралните конвенции на социалната група. Често води до отхвърляне на индивида, до обричането му на неразбиране, самота, дори смърт. За наблюдение са избрани две белетристични творби от съвременната българска литература – повестта на Павел Вежинов „Бариерата“ и новелата на Николай Ватов „Стих за нея“. Аналитичният паралел между героите в двете произведения се ръководи тъкмо от различието като призма за тълкуването им.

Трансформациите, които са обект на изследване, се наблюдават главно в просмукването на абсурдизма в принципите на режисьорското мислене, а оттам и в сценичните закони за изграждане на нов свят. До неотдавна независимостта на режисьора се смяташе за скрита зад явната за- висимост от драматическия текст. В практиката на Стоян Камбарев тя се проявява в друга светлина: независимост, която не отхвърля, не дискредитира, не принизява драмата, а я приема като съучастник и така реабилитира режисьора като творец, който търси диалог с околния свят, а не е еднознач- но вгледан в себе си артист.