Автотекстуалност и цитат

Основа на този брой на „Studia Litteraria Serdicensia“ съставляват студии и статии от последните два съвместни научни форума, организирани от секцията по теория на литературата на Института за литература – БАН и катедрата по теория на литературата в СУ „Св. Климент Охридски“. Става въпрос за Националната научна конференция „Автотекстуалност и цитат“ (2025) и Националната научна конференция „Паралитературни жанрове и литературност“ (2023), които представляват своеобразно продължение на една инициатива, отбелязала своето начало 13 години по-рано със събитието „Невидимата школа. Изплъзващият се предмет на литературознанието“ (2012). Оттогава двете звена – секцията и катедрата по теория на литературата – създават периодични събития, които целят да срещат изследователи в диалог върху проблемите на историята на българската литературна теория и нарастващото интердисциплинарно значение на литературоведските търсения. Примери за някои съвместни конференции от този тип са: „Просветителство срещу идеологема (Цветан Стоянов, Атанас Натев, Димитър Аврамов)“, състояла се през 2013 г., „Наследството на лингвистиката на българската теория“ през 2014 г., „Парачовешкото: Грация и гравитация. Двудневен форум в чест на проф. Миглена Николчина“ от 2015 г., както и форумите „Повторение, обновление – практики на римейка“ (2020) и „Кино, канон, готика: Двудневен форум в чест на доц. Огнян Ковачев“ (2021). 

С представените материали в този том се надяваме да изразим признателността си към научната дейност на Радосвет Коларов, дългогодишен член на секцията по теория на литературата в ИЛ – БАН, и да провокираме интереса на академичната общност към темата за паралитературните жанрове и тяхното нарастващо значение за съвременното литературознание. 

С третия дял отдаваме почит към двойния юбилей на Гео Милев (1895–1925), една от най-силните фигури в модернизацията на българската култура, но и – жертва на идеологическа свръхинтерпретация, затормозяваща и до днес рецепцията на творчеството му.

Текстът разглежда два основни термина в литературоведските трудове на Радосвет Коларов — метафония и автотекстуалност — в непосредствения контекст на тяхното възникване: книгите „Звук и смисъл“ (1983) и „Повторение и сътворение“ (2009). Проследяват се стратегиите, които Коларов използва в своето терминотворчество както и потенциалните проблеми и ограничения, свързани с тези стратегии. Макар Коларов като цяло да се придържа към морфемно базиран минималистичен подход спрямо термините си, те, преднамерено или не, често пораждат продуктивни амфиболии, които помагат за разчертаването на неизследвани или слабо изследвани полета на литературната теория.

Текстът прави опит за доразработването и реинтерпретацията на определени копнецпутални потенции от Радосвет-Коларовата теория на автотекстуалността с цел да преразгледа споменатия мимоходом и останал нетематизиран в „Повторение и сътворение“ въпрос за отношението между автотекстуалните системи (идиолектите) и различието. Текстът разглежда проблема за автотекстуалното различие от перспективата на въпроса за итерабилността на езиковите конструкции и нейните ефекти при конституирането и следходното интерпретиране на автотекстуални системи. Оттук се предлага един прочит на Радосвет-Коларовата теория като своеобразна деконструкция на авторството в качеството му на епистемологично препятствие при интерпретирането на текстове в пределите на авторови корпуси.

Върху терена на психологията метеорологичното време може да активира неволната памет и да играе ролята на мадлената на Пруст. Идентични метеорологични обстоятелства са в състояние да събудят изгубения спомен („и тогава валеше дъжд“). Така спомените сякаш бликат от картината на времето. Текстът се спира на някои дискурсивни стратегии на текста (повторения, вариации, завръщащи се мотиви, дисеминации), свързани с времето (weather), както и на редица по-дискретни интуитивни или преднамерени автотекстуални доминанти и предпочитания към даден сезон, тип време или атмосферен феномен, които формират невидима аура и придават определена тоналност на нечие творчеството.

Настоящата статия прилага понятието автотекстуалност на Радосвет Коларов към творчеството на Софроний Врачански и по-специално към неговия сборник от 1805 г. „Книга за трите религии“, който съдържа и оригиналната му автобиография. Основна теза на статията е, че давайки си сметка за пластовете на протичащото време и деятелността на отделния субект в неговата епоха, Софроний включва в началото на ръкописа своеобразен „епиграф“. Той представлява сентенция за модусите на времето, която идва от античната традиция и скрепява логиката на преводните и оригинални части на сборника.

Статията се фокусира върху творческата легитимация на П. Р. Славейков при появата на първото самостоятелно редактирано от него издание. Текстът интерпретира вътрешнотекстовите механизми, свързани с изработването и тестването на писателски роли, с мултиплицирането на креативни фигури и с изграждането на собствен персонален мит в контекста на възрожденската публичност. В този случай ни интересува особеният акцент върху създаването на писателя като един незавършен акт на инициация, затворен в мултиплициращата се итеративна схема на ставането.

Статията се интересува от това как мотивът за смъртта присъства в ранното и в късното поетично творчество на Стоян Михайловски. Като основни страни в смисловото ядро на този устойчив за цялото творчество на писателя мотив се очертават общото усещане за мъртвина, свързана със смъртта на идеалите и на основанията за социално действие в света, както и с „изтляването“ на всяка надежда за обнова на човешкия род; вселенските мащаби на това бедствие и неудовлетворителните за разума обяснения за „тържеството“ на злото в световната история. Първоначално споменатите аспекти на мотива се разглеждат в рамките на ограничена по обем цялост, състояща се от циклите „Doloroso“ и „Varia“, взети от най-представителния и до днес за творчеството на писателя сборник с подбрани негови творби – „Божествен размирник“ (1987). Това дава възможност да се сблъскат и откроят две основни и в много отношения взаимоизключващи се светогледни нагласи в творчеството на писателя, тясно обвързани с мотива за смъртта, но ориентирани към различни смислови хоризонти. Първият хоризонт, доминиращ при ранния Михайловски, е линейният, прогресистки хоризонт, вписан изцяло в рамките на земната човешка История, без излаз „нагоре“, отвъд нея. Вторият, характерен за късния Михайловски, не зачертава изцяло значенията на първия, но включва в своята картина вертикалното, трансцендентно измерение на битието. Като ключова творба тук, бележеща прехода между тях, е разгледан сонетът „Лама сабахтани!“ (1905). Във втората част на статията мотивът за смъртта при Михайловски се разглежда в различен тълкувателен контекст от този в „Божествен размирник“. Анализът се съсредоточава върху творби, почерпени от друг сборник, представителен за неговото творчество и издаден приживе на писателя с активно негово участие – „Съчинения. Том първий“ (1918). Целта е да се покаже как се осъществява преобразуването в смисловото ядро на мотива за смъртта, като се използват въведените от Радосвет Коларов автотекстуални понятия инициационна творба, творба усилвател и творба експликатор.

Първият отпечатан разказ на Елин Пелин „Напаст Божия“ (1901) е разгорещен диалог с Библията, който досега не е бил обект на самостоятелно проучване. В настоящата студия са открити и анализирани препратките към Стария и Новия завет в текста на разказа. Потърсено е как те участват в посланието на текста, как променят и обогатяват затворения прочит на произведението. Анализът показва, че Елин Пелин е използвал в творбата си преди всичко есхатологичните текстове от Свещеното писание, към които насочва цитатът „Второ пришествие“ в края на описанието на сушата, и старозаветната „Книга на Иов“, която също като българския разказ изследва причините за нещастието и многостранно оглежда хипотезата за вина. Този резултат поставя извороведския въпрос каква Библия е чел Елин Пелин. За целта определени пасажи от разказа са съпоставени с конкретни стихове от три славянски превода на Свещеното писание, които са съществували по време на написването на „Напаст Божия“. Сравнението води до хипотезата, че Елин Пелин най-вероятно е ползвал руския синодален превод на Библията. Интертекстуалният подход е съчетан с анализ на структурата на разказа. Установено е, че двойствеността е основният структурен принцип, според който са изградени множество компоненти на творбата (персонажи, отношения, състояния и сюжетни събития). С последователното разгръщане на наратива те се раздвояват или се удвояват. Разгледани са и обстоятелствата около създаването на произведението, както и духовните убеждения на писателя.

Експериментът на Яворов да бъде не-себе си, да навлезе в зоната на белетристиката, е равнозначен на перформативен акт: видяното пътем, в движение, прекосяването на София съвпадат с встъпването и с излаза от разказа (от прозата). В този компендиумен текст Яворов, възприемайки несвойствена му роля, непрекъснато отпраща към разпознаваеми или скрити жестове на известни писатели, демонстрирайки фамилиарна остензивност в боравенето с тях. Налице е вживяване в Любен-Каравеловия „физиологически очерк“, реминисценции от Алековите фейлетони, иронично-хапливи реплики към П. П. Славейков, подгавряния с поезията на Трифон Кунев. Пътеписната канава на разказа, подбраните софийски топоси откровено напомнят Вазовия цикъл с разкази „Кардашев на лов“. Яворовият текст преизобилства от цитати – от издевателско-пародийните из Ницшевия „Заратустра“ и Евангелието до профанно-вулгаризираното белетризиране на собствени лирически мотиви, т. е. до привидно заглушеното себенасочване към публикувани вече стихотворения.

Статията разглежда начините, по които романът „Дилетант“ (1926) и разказът „Грубости“ (1923) на Ч. Мутафов диалогизират помежду си през проблематиката на любовния дискурс. Прави се опит за осветяване на засрещанията и разминаванията между двете произведения по въпросите на междуполовите взаимоотношения. Смислопораждаща роля носят фигурата неприличие на Р. Барт, извлечена от неговите „Фрагменти на любовния дискурс“, и социологическият концепт множественост, предложен от родния изкуствовед и есеист Кирил Кръстев. Работата е разделена на три същински части. Те съответно отговарят на представените в „Дилетант“ възможности, които чисто формално, но и концептуално организират книгата и през които можем да мислим единия или другия текст като творба усилвател или творба експликатор за другия (според понятията на Р. Коларов).

Статията си поставя за цел разкриване механизмите на дискурсивния разпад в романа на Георги Караславов „Обикновени хора“ (1952–1975). Според предложените тези идейната и композиционната нестройност на романа не са произволен пример за неприложимостта на соцреалистическия метод, а се дължат на особената връзка между индивидуалните особености на творческия процес и изискванията на епическата форма така, както я разбира ранният Дьорд Лукач. Методологическият залог на тази спойка е концепцията на Радосвет Коларов за матрицата и повторението, функциониращи на нивото на автотекстуалността. Според защитената тук теза текстуалната матрица, обемаща Караславовото творчество, се състои от два водещи принципа, които влизат в различно съотношение според конкретния текст – принципа на документалното, мислен като пределен художествен обективизъм, и принципа на епическото, мислен като идеологическа обработка на жизнения материал. Оттук своеобразието на епическата форма в романа „Обикновени хора“ е интерпретирано като резултат от хипертрофията на принципа на документалното, който иззема и с това изражда епическата функционалност. Разгледаните примери за дискурсивно разноречие опримеряват последиците от разпадането на епическата форма и механизмите на нейната повторна интеграция в рамките на една постепическа структура.

Първоначално статията събира две сфери. Първата е тематична: обръща се внимание на някои, макар и дискретни промъквания на актуална, злободневна, остро политическа проблематика в прозата на Радичков от 60–70-те години. Но още по-важна е втората – поетологичната: похватите, чрез които политическата тема се експонира в повествованието. Именно тук като ключово оперативно понятие се въвежда похватът на автотекстуалността. Оттук насетне се пристъпва към разглеждане на начините на действието му в прозата на Радичков. Разглеждат се две такива форми – от фолклорен и от собствено литературен тип, като акцентът е изцяло върху втората. Изследва се „меката“, забулена, изплъзваща се подривност на този похват в двоен план: първо, спрямо идеологическите норми на епохата, и второ – спрямо литературните (езикови) норми.

Томас Ман е един от най-изявените автотекстуални автори, който сам коментира ключовата роля на лайтмотива за собственото си творчество. Според основната теза на настоящата статия връзките между неговите произведения се обуславят от своеобразна автотекстуална лайтмотивна техника. В изложението се изяснява какво представляват автотекстуалните лайтмотиви и по какви начини тяхното развитие свързва различни произведения на автора. Статията проблематизира границите между белетристиката и есеистиката (в частност между романа и есето) на Томас Ман през два примера за автотекстуални лайтмотиви, чието ядро е ориентирано към ключовия за автора проблем за връзката между гения и болестта.

Статията разглежда абсурдистката драма на Самюъл Бекет „В очакване на Годо“ през призмата на автоцитатността, повторението и променящия се контекст. Въз основа на идеите на Жак Дерида за нестабилността на смисъла и контекста и на Радосвет Коларов за мотивната мрежа анализът поставя акцент върху липсата на вътрешна памет в самия фикционален текст. Първото и второто действие се възприемат като самостоятелни, но взаимно оглеждащи се текстове, които са свързани не чрез логическа последователност, а чрез ритмично повторение с вариации. Тази структура внушава усещане за цикличност и застой. Промените в образите на Поцо и Лъки се тълкуват като метатекстуални жестове, които разколебават линейната последователност на действията. Чрез отсъствието на спомен и постоянното повторение на едни и същи действия Владимир и Естрагон пък се оказват затворени в границите на един хронотоп на очакване. Така пиесата представя паметта не като източник на смисъл, а като механизъм на отлагане.

Настоящият доклад анализира романа „Слуховият рог“ на Леонора Карингтън през концепциите за автотекстуалност, mise en abyme и рекурсия. Вдъхновено от поетиката на Радосвет Коларов, изследването проследява как повтарящи се визуални и наративни елементи изграждат саморефлексивна структура, в която всяко ново смислово ниво възниква чрез трансформация на вече познати мотиви. Mise en abyme функционира не само като вмъкване на разказ в разказа, но и като механизъм за разколебаване на границите между различните слоеве на текста, докато рекурсивните структури създават фрактално усещане за свят, който се самосъздава. В този контекст „Слуховият рог“ се разглежда като микрокосмос на по-широка автотекстуална практика, видима и в други литературни и визуални произведения на Карингтън. Анализирани са многообразни прояви на mise en abyme, включително различните образи на намигащата монахиня, гатанките, които отразяват събития в наратива, спускането на Мариан Ледърби en abyme, където тя среща множество версии на себе си. Изследването аргументира, че повторението в творчеството ѝ не е механично, а продуктивно — форма на „дискурсивно желание“, чрез което текстовете разгръщат нови смисли и взаимовръзки.

Настоящата статия предлага спекулативен автотекстуален прочит на творчеството на Дж. Г. Балард през призмата на психоанализата и теоретичните постановки на Радосвет Коларов. Направен е опит да се разработи понятие за нещо, което текстът нарича „автокатастрофа“ – травматично събитие, явяващо се като радикален обрат в творчеството на даден автор. Текстът се опитва да осмисли автокатастрофата като „трансмодален срез“, който монтажно (раз)единява различни техники, мотиви, медии, корпуси и т.н. Предложен e и прочит на понятието на Радосвет Коларов за „дискурсивно желание“ през призмата на лаканианската концепция за наслада [jouissance]. 

Статията употребява гореописаните понятия, за да анализира най-експерименталната творба в корпуса на Балард – „Изложението на жестокостта“. Текстът извежда на преден план интермедиалните аспекти на въпросния роман, за да покаже как трансгресивният характер на трансмодалния срез позволява да се пресекат границите на литературата. Изследван е също и начинът, по който автокатастрофата може да (раз)едини творбите и насладите на различни автори, споделящи една и съща травма. С тази цел е разгледана накратко връзката между творчеството на Балард и това на американския автор Уилям Бъроуз.

Статията „Довършването на Уилям Бъроуз: Eтиквата на кражбата и жестът на шегата“ е опит да се преосмисли наследството на бъроузианския корпус от експериментални текстове (романи, есета, манифести). Да се предложи една нова траектория, фокусирана върху концептуалните и етически залози при култовия американски автор. Работейки в междината между биографичната травма на писателя (убийството на жена му по време на игра) и логиката на самите бъроузиански творби, статията предлага вход към метода и специфичната етика на едно писане отвъд контрола на езика. Последното може да бъде дефинирано и като спекулативна радикализация на проблема за (авто)цитирането по посока на понятията за концептуалната кражба и шегата като жест на среза. 

Анализът на тези техники става през прочит на романа „Сбъркан“ и екранизацията му на италианския режисьор Лука Гуаданино от 2024 г. Представяйки незавършения втори роман „Сбъркан“ като инициационна творба (в смисъла на Коларов), текстът разкрива играта на един „цитат на реалното“ (убийството), оголен през работата на Гуаданино. Разкривайки този ключов за бъроузианската практика остатък, текстът се насочва към същинския си обект на изследване – кражбите и шегите. Те биват свързани с методите на рязането и сгъването (кът-ъп), затвърдили култовия статус на Бъроуз в следвоенната западна литература. Рязането и сгъването биват мислени през късната лаканианската психоанализа на симптома и дельозианските понятия за тяло без органи (ТбО) и хумора. През своеобразния синтез на горните траектории у Бъроуз кристализира и амбивалентният (политически, психо-социален и етически) опит за (само)изписване (еманципация) на автора от езика, мислен като всепроникваща система за контрол на съвременния субект. 

Освен като своеобразно въведение в бъроузианската етика на съпротивата срещу езика, настоящият текст цели да послужи и като спекулативно прокарване на възможни връзки между писането на американския автор и някои съвсем актуални проблеми. Това са проблемите на информационните (дигиталните) общества на контрола, големите езикови модели (LLMs), консумацията на нонсенс съдържание (brainrot), институционализирането на параноята и конспиративния разум и прочее. Последните трасират цялото настояще изследване на бъроузианския етос. 

Ето защо отвъд теоретизирането на кражбите и шегите като спекулативен подход към писането и радикална етика „Довършването на Бъроуз“ прави и кратка демонстрация, прилагайки буквата на Бъроуз в локален съвременен контекст на руска пропаганда, дезинформация и националистическа (патриотарска) идеология.

Статията предлага внимателен анализ на филма „Тя“ (2013) на режисьора Спайк Джоунз, в рамките на който изкуственият интелект от филма бива моделиран чрез теоретичния апарат на Радосвет Коларов, предложен в книгата „Повторение и сътворение: поетика на автотекстуалността“. Дванадесет години след излизането на филма „Тя“ операционната система Саманта изглежда като правдоподобно продължение на съвременните големи езикови модели предвид нейната пълна зависимост от човешките текстови данни, върху които е обучена. „Тя“ обаче отива отвъд механичната екстраполация, че изкуственият интелект ще става все по-бърз, точен и сръчен в манипулацията на езика, така, както го употребяват хората. Операционните системи във филма поетапно се приближават все повече до едновременната позиция на читател, автор, редактор и критик на целия корпус от текстове и в крайна сметка може би достигат до виртуалното битие на идеята, което при Коларов е обвързано с понятието за „матрица“, т. е. виртуален инвариант на идеята, който задава автотекстуалните преобразувания в творчеството на даден автор. Изкуствените интелекти в „Тя“ имплицитно боравят с цялото човечество като корпус и по този начин динамизират разграниченията между творба и творчество, човек и свят, индивид и архетип, тяло и съзнание, както и други онтологически двойки. Следвайки Коларов, статията се опитва да реконструира експлицитно този скрит във филма модел на развитие на изкуствения интелект, който може би следва да бъде разглеждан не толкова като спекулативен опит за прогностика, колкото като пренапрягане на една вече дълбоко заложена в съвремието феноменология на текста.