романтизъм

Някои предмети на човешкото размишление привличат – било защото има нещо в самите тях, било защото има нещо у нас самите – към все по-задълбочено размишление, и колкото повече се отдаваме на това привличане и се изгубваме в тях, толкова повече те се превръщат в един единен предмет, който ние – в зависимост от това дали го търсим и намираме в себе си, или извън себе си – характеризираме като природа на нещата или като определение на човека. Други предмети вероятно никога не биха привлекли вниманието ни, ако в свещена самота посвещавахме наблюдението си изключително и единствено на този предмет на всички предмети и ако не се намирахме във взаимоотношения с други хора, едва от общуването с които да изникват подобни отношения и понятия за отношения, които при по-внимателна рефлексия да се разгръщат и разпластяват до предмети на размишлението, т. е. включително тук да следват тъкмо противоположния ход на нещата.

Ожесточените спорове в руското литературознание доколко е оправдано да се говори за романтически дискурс в лириката на Пушкин в началото на 20-те години на ХІХ в. (1819–1824) и от какво е предизвикан той, при условие че в страната не е произтекъл голям социален катаклизъм, който да отприщи съответното концептуално направление в литературата, изпускат нещо особено важно: Гръцкото въстание от 1821 г., отекнало сред всички балкански народи, и засиленото увлечение по бунтарските поеми на Байрон (своеобразният „внос“ на байронизъм), демонстрирано от първия поет на Русия. Как идеите на „Мегали идея“ и „Етерията“ рефлектират за засилването на гръцката (бунтарската) тема и за появата на героя българин в творчеството на Пушкин и в известен смисъл провокират въстанието на декабристите в края на 1825 г., ще бъде разгледано върху примери от неговата лироепика и проза, очертаващи цялостна парадигма в екзистенциалния обрат на поета и отношението му към свободата.

Настоящата статия е фокусирана върху критическите текстове, в това число и с манифестен характер, на Людмил Стоянов в сп. „Хиперион”. Разгледан е сложният и противоречив преход на писателя от индивидуализъм и най-краен естетизъм към нов тип хуманизъм, демократизъм и социална ангажираност. Стоянов определя новата насока като нео-романтизъм, но според тезата на авторката тя може да бъде определена също като нео-пантеизъм.