Литературознанието: диалогичност и предизвикателства

Настоящият брой включва доклади, четени на международната научна конференция по повод 70-годишния юбилей на Института за литература, която се проведе през м. май 2018 г. Поради голямото хронологическо отстояние от конференцията някои от текстовете бяха междувременно публикувани – частично или изцяло, но целта на съставителите на броя бе да запазят автентичния формат, с който те бяха представени преди четири години.

Празникът е добър повод да припомним мисията, която е обвързала личната и творческата съдба на поколения талантливи учени с Института за литераратура към Българската академия на науките. А тя е – да изследваме и да творим литература; да създаваме литературна наука, съизмерима със световните научни критерии; да съхраняваме културната памет и да я превръщаме в разпознаваем, достоен за уважение знак на националната ни идентичност. Като литературен историк познавам добре и капризите на историята, и суетата на литературата. Зная колко подозрителни са те към юбилейните равносметки. Но именно затова се усъмнявам в добре известното мнение на Гео Милев, че юбилеят „не е никакво чудо, нито загадка, нито въпрос. Напротив – една съвсем твърда, положителна черна точка, която пада като литературен надгробен камък над юбиляра си“.

Текстът разглежда формата на сценично представяне на покръстването на български владетел и народа му, както и опазването на вярата, в немскоезичните йезуитски училищни театри, вкл. и показването на този сюжет в гравюра на немски творци от XVIII век.

Спомоществователството през Българското възраждане е част от стародавна, вековна традиция и е своеобразно продължение на дарителството от предходните исторически епохи. Книгите с религиозно съдържание представляват важен дял от излезлите през Възраждането книги. В периода 1806–1856 г. със спомоществование са отпечатани общо 77 книги и от тях 24 са религиозни (или 31 %). Религиозните книги „на прост български език” си поставят и постигат целта да поддържат, отстояват и укрепват религиозната идентичност на българите.

В края на ХVІІІ и началото на ХІХ век за българската общност в Османската империя християнските ценности са в криза. Чрез две проповеди, отпечатани в книгата му, Йоаким Кърчовски реагира на кризата. С тях той поставя началото на ново богословие. Ще го наречем условно „делнично богословие“. Високите образци на християнството, светите отци и учители на Църквата в това време са трудни за разбиране от делничния човек. Това кара Йоаким Кърчовски да ориентира богословието си към ранното християнство – по-просто и по-разбираемо за делничния човек. В неговото време мисленето за телесното доминира над мисленето за духовното. Тази ментална нагласа води общността към нравствен разпад.

В настоящата статия изследователският интерес е насочен към масивното ръкописно наследство на Найден Геров (Фонд 22 от Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ – Български исторически архив). Направен е кратък исторически обзор на досегашните научни занимания с една малка част от 2000 архивни единици от личния фонд на възрожденския общественик, писател, езиковед, фолклорист и преподавател Найден Геров. Във фокуса на изследването са представени две непроучени до този момент учебни ръкописни истории – българска и всеобща (Ф. 22, оп. I, а. е. 603 и а. е. 604). Систематизирани са наличните факти около двете истории и са направени отделни хипотези относно годината на написване, наличието на повече от един автор, мястото и функцията в контекста на останалите публикувани истории.

Статията набелязва първите критически реакции на пиесата на Васил Друмев – „Иванко“. Та се насочва и към детайлния коментар на Йордан Трифонов относно историографските извори, които авторът използва, за да изгради сюжета. След като Друмев развива характера на Иванко, той става привлекателен и за други български автори. Акцентът в текста е върху факта, че след работата на драматурга от Възраждането образът на Иванко става разпознаваем и дискутиран исторически персонаж. Благодарение на писателските находки на Друмев и научния интерест на Трифинов историческият сюжет се развива след литературния.

В статията се разглеждат възгледите на Димитър Ем. Шишманов за новото място на жената и новото отношение към нея в съществуващата патриархална среда през 60-те и 70-те години на ХІХ век. Неговите мисли са споделени в драмите му, в публикуваната брошура и изнесените сказки, а са защитени на практика чрез отношението към семейството и съхранените в архива на неговия син – проф. Ив. Шишманов – четиридесет и едно писма до съпругата му.

Образите на богатите и бедните жени и мъже са определени от различни фактори. Често сме склонни да мислим, че комунистическата идеология е наложила аксиологическата им поляризация, според която бедните са възприемани позитивно, а богатите – анатемосвани. Оказва се, че подобен подход е значително по-стар, той е фундаментален за християнската доктрина, особено за ортодоксалната. Следователно подобна поляризация може да бъде проследена в други балкански християнски култури, които остават по-малко засегнати от комунистическата идеология. Някои учени са склонни да свързват представата за богатство и бедност в балканските култури с продължителното отсъствие на „собствено“ благородство и с някои особени форми на селска общност като „задруга“.

Стъпвайки върху такива общи позиции, настоящата статия предлага преглед на някои представителни образи на богати и бедни хора в българската култура, търсейки в някои случаи паралели с други балкански и източноевропейски текстове. Сюжетът на Пепеляшка и историята за отвлеченото богатство като елемент от българската национална митология са някои от фокусите на изследването. Наблюденията водят до главното заключение, че дискурсът, който идеализира бедността и сатиризира богатството, е бил доминантен не само за 19 век.

Предмет на изследване са българските преводи на „Химн“ от Ференц Кьолчеи, истинска национална песен на унгарците, които освен всичко друго отвеждат към историческите характеристики на текста, свързани са с разтълкуването и усвояването на националнообагрена лексика, чертаят пътища на преводимостта. В подобен план интерес представляват въпроси на историческата специфика в превода, които присъстват най-вече посредством определени лексикални единици – исторически понятия и собствени имена (топоними и антропоними), имат отношение към важния въпрос за реалиите в превода. Изпъкват явления, подчертаващи конкретния исторически момент (настоящето), но също така историческата дистанция (миналото) и перспектива (бъдещето) в значенията на оригинала. Открояват се проблеми на чуждата национална идентичност – историческа и културна, свързани с духа на народа, повече или по-малко отдалечени във времето, които намират отражение в езика на превода. Особено важна е ролята на преводача, който трябва да доближи читателя до идеите, тематиката и специфичната образност на изходния текст със средствата на поетичния език. Необходимо е да се отчитат още – особено при новите преводи – рецепционните нагласи, фоновите знания, натрупаният опит, нарасналите възможности за препредаване на непознати страни и понятия от чуждата действителност. Това е и пътят за преодоляването на познавателните, на културните различия в превода.

Текстът работи с понятието канон в смисъла му на съвкупност и консенсус от представи и културни кодове и съответстващите им ценности и норми, които обединяват дадена общност. Канонът се основава на себепредставата на Аза като колективно генерирана, изследването я анализира във възможни посоки на развитие в отношенията ѝ към другия и чуждия в няколко разказа и хуморески на Михалаки Георгиев, като илюстрира хуморопораждащите сблъсъци, несъвпадания, разминавания както между каноните на Аза и колектива, така и между каноните на различни колективи в българския социокултурен преход между XIX и XX век. Засрещането и пропадането в комуникацията между културните парадигми в българското краевековие демонстрират богат художествен потенциал, който задава художествени модели в литературния ни канон. 

В статията се обсъжда тезата за романовия характер на „Бай Ганю”, една от най-загадъчните творби в българската литература, която обичайно се чете като циклизиран сборник от разкази/фейлетони. Тук романово-епопейният потенциал в творбата се аргументира предимно във „вертикален”, историко-генеалогичен аспект, в традициите на романа-romance. Успоредно с това статията се включва в теоретичния дебат за същността на романовия жанр изобщо, като се използват някои идеи на руския формализъм, по-специално В. Шкловски.

Статията е част от обширна студия върху текста на д-р Кръстев „Изкуство и религия“ (1904). Критикът философ разглежда преди всичко различията между тези две „деятелности на духа“. Под влияние на немската психологическа и философско-естетическа школа от втората половина на ХІХ в. той вижда религията и изкуството в светлината на модерната експериментална психология. Макар че ги подчинява на своята подготовка в духа на немската естетика и философия, д-р Кръстев се доближава до значително по-късните психоаналитични изследвания на К. Г. Юнг и неговите последователи. Настоящият текст се спира както на тази близост, така и на отклоненията му от тях. Анализирани са отделни негови възгледи в „Изкуство и религия“, като е направен и кратък критически прочит на интерпретираните от д-р Кръстев теории на Т. Липс, К. Гроос и К. Ланге за психологията на естетическото. Посочени са някои връзки на модерното изкуство с възгледите на критика философ, като е изтъкнат и самотническият принос на неговата студия в модерната хуманитаристика.

Настоящата статия е фокусирана върху критическите текстове, в това число и с манифестен характер, на Людмил Стоянов в сп. „Хиперион”. Разгледан е сложният и противоречив преход на писателя от индивидуализъм и най-краен естетизъм към нов тип хуманизъм, демократизъм и социална ангажираност. Стоянов определя новата насока като нео-романтизъм, но според тезата на авторката тя може да бъде определена също като нео-пантеизъм.

Статията проследява изместванията в моделното проектиране на чуждо културно пространство в поезията на Кирил Христов. Предложен е съпоставителен прочит на две стихотворения, посветени на Германия, но написани в отстояние на повече от 20 години. Страната, възпята в одата „Германия” от 1914 г. като идеалната държава, изглежда като зловещо отрицание на собствените си ценности в безименното стихотворение от стихосбирката „Вълнолом“ от 1937 г. Само изглежда, защото включването на този втори текст под заглавието „Немско“ в сборника „Цялостна България“ (1942 г.) и преводът му на немски език ще зададат съвсем различна посока на възможната му интерпретация. Работата с документи от Пражкия архив на Кирил Христов потвърждава – и вторият текст е одически и несъмнено е посветен на Хитлерова Германия.

Статията се фокусира по-подробно върху характеристиките на първата, досега непубликувана, пражка версия на драмата на Кирил Христов „Майстор и дявол“ от 1935/1936 г., чийто ръкопис се съхранява в Литературния архив на Музея на националната книжнина в Прага (необработен фонд „Христов Кирил“). Обръща се внимание на оригиналната легенда за строителя на църквата „Възнесение Богородично и Св. Карл Велики“ на пражкото възвишение Карлов, която Христов е познавал от различни източници, и на генологичните аспекти на самата пиеса (авторът я нарича „пражка драматична легенда“). Проследяват се обстоятелствата относно нейния генезис и възможните ѝ генетични връзки с други литературни текстове от различен произход. По-рано се е предполагало, че авторът е изградил сюжета на драмата основно върху историческото изследване на енорийския свещеник Карел Навратил (1830–1887) за църквата на Карлов от 70-те години на XIX век, използвайки и по-нататъшните литературни адаптации на легендата. Сега обаче беше установено, че изследването на Навратил, и преди всичко драмата на Кирил Христов, с цялата си архитектурна структура и композиция, се основават на по-стария текст на историческата повест на Едуард (Едвард) Херолд (1820–1895) „Строителят на Карлов. Повест от времената на Карл IV“ („Stavitel Karlova. Povídka z časů Karla IV.“) от 1853 г

Текстът е част от по-голямо изследване, което се отнася към изучаването на проблеми на актьорското изпълнение в националната драматургия през XX в. в България. Основният фокус е върху първите изпълнения на български пиеси на сцената на Националния театър между двете световни войни. Специален акцент е поставен върху вече утвърдени като класически драми на Ст. Л. Костов, Й. Йовков, Р. Стоянов, Г. Райчев и други. Въпреки че българската драма от този период е в някакъв смисъл битова и дребнобуржоазна, актьорите изграждат някои от най-добрите си роли в национални пиеси. Според запазените свидетелства първите сценични интерпретации на „Големанов“, „Албена“, „Боряна“, „Майстори“, „Еленово царство“ оставят дълбоки следи в съзнанието на зрителите със симбиозата между актьор и роля като резултат на усилията и от двете страни – на актьори и публика – по време на целия театрален процес. Националната драма, написана „на гърбовете на актьорите“, дава много възможности на съвременниците за съпреживяване и незабравими моменти.

Статията Посланията на новозаветното слово в непубликувания роман на Константин Петканов „Петър“ оповестява литературно откритие, което дълго е чакало своя изследовател – романа „Петър“, който Константин Петканов пише в последните години от живота си, но който остава в частен архив в продължение на 70 години, неизвестен на публиката. Ръкопис, запазен благодарение на щастливото обстоятелство на продължителния интелектуален диалог между писателя и неговия брат, отец Димитър Петканов. Днес ние имаме възможността да четем ръкопис с големи духовни качества, чиито жанр се колебае между есето и романа, оставайки изключително близо до евангелския текст, верен на наратива на Новия Завет. Авторът на настоящото изследване определя текста на Константин Петканов като художествена проза на евангелския факт.

Изследването предлага прочит на повестта „Грях“ на Георги Райчев през библейската перспектива. Интересува ни и мотивът за лудостта като истинска болест или удобна роля, като текстът търси примери за такъв тип персонажи в българската и световната литература. Работи се и с класическата криминалистика за обяснение на физическите характеристики на потенциалните престъпници. Припомня се и една от основните опозиции в съвременната българска литература – селото и градът, като два противоположни образеца на живот, култура, добродетели и цивилизация.

Текстът изучава три кратки разказа от българската класическа литература за деца. Авторите са Симеон Андреев, Григор Угаров и Ангел Каралийчев. Сюжетът на тези разкази е сънят на героя в навечерието на Коледа и отношението дете и птичка. Предколедните сънища са неприятни и дори плашещи за сънуващия протагонист. От психоаналитична гледна точка те по някакъв начин удовлетворяват желания – какъвто е всеки детски сън. Психоанализата ни запознава с анализ на тези желания и доказва, че сънищата, съдържащи наказание, са също изпълнение на желания, не за нужди, но за получаване на наказание от санкциониращата инстанция на Свръхаз. Тези плашещи преживявания за детето допринасят за по-доброто опознаване на неговия крехък, формиращ се в процеса на порастване, Аз. Те разкриват несъзнателната същност, Аза и Свръхаза.

Настоящата статия поставя в изследователския си фокус модерността на жените писателки и начева наблюденията си с преосмислящия въпрос какво разпознаваме като модернизъм в края на 19 – първите две десетилетия на 20 век? Модерността на жените писателки остава неразпознаваема за техните съвременници и дори в исторически план – възможността да творят е утежнена от предразсъдъци, ограничения и дори забрани, това е модерност извън модернизма, разгледана в творчеството на две от непризнати авторки – Вела Благоева и Ана Карима, и двете неразпознавани като женски присъствия в българския литературен живот, с проблемна критическа и колегиална рецепция. Изследването откроява редица модерни идеи и похвати у всяка от авторките: у Вела Благоева – оригинална, немоделна интерпретация на исторически фигури, антирасизъм, феминизъм, авантюрни обрати, у Карима – първия пътепис на жена, обогатен с темите за социалната справедливост и женската съдба, антистереотипно мислене и поведение.

Статията, посветена на „В Париж. Скици“ от Ана Карима, анализира поетиката на творбата. Тя надскача границите на традиционния пътепис. Писателката разглежда не само историческите забележителности на Париж, но запознава читателите със социалните проблеми на страната, с положението на жената в обществото и с проституцията като зло. Някак встрани, но и свързано с общата проблематика, е написаното за Яворов. Иронията е водеща. Сравнението е с Бай Ганьо на Алеко Константинов с ракурс към поведението на българина в чужбина. Поводът са влошените им взаимоотношения.

Как европейските писатели през ХIХ и в началото на ХХ век гледат на фаталната жена? Статията разглежда модерните превъплъщения на библейската представа за съблазнителката в европейските литератури, главно през примери от българската и френската литература, както и с кратка илюстрация по темата, взета от румънската литература. Конкретно са анализирани произведения от Елин Пелин, както и от френските писатели Жак Казот и Проспер Мериме, като се споменава и румънският писател Йон Лука Караджале. Всеки от тях се оказва с принос за трайността на древния мит в европейските литератури. Сравнителният анализ се задържа върху „самодивата“ (съответстваща в други европейски традиции на горска нимфа или фея), като специфично превъплъщение на femme fatale.

В статията се щрихира едно знаково отсъствие, а именно липсата на женственост в дадени лирически творби на поетите Павел Матев, Младен Исаев и Владимир Башев. За целта ще се тръгне от изясняване на женствеността и нейното местоположение, а също ще бъдат разгледани и произведения на Пейо Яворов, в които женствеността кореспондира пряко със сексуалността. В статията ще бъде маркиран и подстъп към символиката на женската коса

Статията разглежда образа на майката и майчинството в контекста на българската проза след 2000 г., представен и реализиран в художествените произведения през неговото екстремно, болезнено проявление. Затворена в отровния кръг на „наследствеността на травмата“, жената в тези творби се опитва да излезе от „майчината матрица“, която по рождение сякаш носи заложена в себе си. Избраните произведения са представителни за визуализацията на „женската перверзия“ и една от формите на нейното проявление e „перверзното майчинство“.

Текстът „За българските смисли на определенията авангард и авангардизъм в литературната култура“ извежда тезата, че тези две понятия са фундаментално различни по значение. Можем да говорим за авангард, когато определен комплекс от културни – не само литературни – явления оформят определен културноисторически период (например Руски революционен авангард, Първи и Втори полски авангард и др.). Докато отбелязваме като авангардизъм радикалните манифестации на някои късни модернизми (сюрреализъм, конструктивизъм, футуризъм, дада и др.), видени в цялостност, донякъде засрещащи се. По отношение на българската литература можем да говорим за авангардизъм през 20-те, началото на 30-те години на двадесетия век. И все пак единственото явление, което може да определим като авангард, маргинализирано през годините, е Ямболският авангард от началото на 20-те. В същото време в последните десетилетия сме свидетели на непълноценно осмислен и дефиниран неоавангардизъм.

В статията накратко се разглеждат основните мотиви на Атанас-Далчевата поезия, художествените и философските му търсения, водещи до духовно-естетическия прелом в съзнанието на съвременниците му и до осезаемо влияние на творчеството му върху развоя на българската литература. Отбелязва се, че и поезията му, в частност и неговите „Фрагменти“, и критическите му текстове, представляват цялостната визия на автора за „мястото на човека в света“. Търсенето на тайната на битието при Атанас Далчев се постига и чрез отчетливи философски мотиви. Той се стреми да концептуализира художествения свят, да му придаде философска дълбочина. Това е свят, чието пространство е изпълнено от значещи вещи; свят, който разказва вечна и тъжна приказка на битието тук и сега. В същото време поезията на Атанас Далчев, както се наблюдава в статията, е съпричастна и към темата за дяволското. Затова специално внимание отделяме на диаболичните влияния и мистичните елементи в поезията му, както и на философското и екзистенциалното му осмисляне на човешкия живот. В статията се анализират и някои особености на превода на Атанас-Далчевия поетически текст на украински с оглед на специфичните му характеристики и значение в развоя на българското поетическо творчество.

Във фокуса на този текст е духовният и литературен живот на руските емигранти в България след болшевишката революция през 1917 г., в основата на който са тревогата и загрижеността за съдбата на тяхната родна култура в следреволюционна, съветска Русия. Засегнати са проблемите за създаване на култура и литература в емиграция, за драмата на емигрантския творец, за смисъла на творчеството, когато на художника са му насилствено прекъснати връзките с родината и му е отнета възможността пълноценно да общува със своите читатели. Поставя се специален акцент върху контактите на емигрантите с местната култура, нещо нетипично за руската диаспора в други точки на света. 

Руските писатели и учени емигранти в България проявяват изострен изследователски интерес към културата на тази страна, към приликите в духовния живот на двата народа, към паралелните явления в двете култури – българската и руската. Те се оказват твърде предразположени към художествено и научно изследване на българската история, култура и литература, което се вижда както от емигрантската, така и от местната книгоиздателска продукция и периодика. Особено значение има интензивната им преводаческа работа върху произведения от българския фолклор, поезия и художествена проза, които чрез емигрантското книгоиздаване и периодичен печат достигат до различни краища на света. От българските творци, от българската интелигенция по онова време културната инвазия на руските емигранти в България се приема като позитивно явление, като катализатор за развоя на българските културни и литературни процеси и като епизод от вече съществуващата тенденция на проникване на руското културно влияние в българската действителност. Непредвидената среща с руската култура в лицето на руските литератори, театрали и учени емигранти предполага множество потенциални възможности за положително въздействие върху културния и литературния живот в България.

Текстът представя възможностите за прилагане на микроисторически подход към литературата от комунистическата епоха в България. Статията подчертава, че литературната микроистория обръща внимание не само на това какво и как пише авторът, но и на това какво прави с текстовете и около своите текстове, кой ги чете и разбира и по какъв начин те влизат в диалог с други текстове и контексти. Изтъкнати са разликите между скандал и случай, като е поставен акцент върху възможностите, които дава изследването през случая в проучванията на литературата от епохата на Народна република България.

Авторът се опитва да скицира съвсем накратко значението и върховете в литературата на българската политическа емиграция. Абсолютно съм съгласен с твърдението на писателя Димитър Бочев, че трябва най-сетне да осмислим сътвореното от емиграцията като „естествена част от националния организъм“. Проследявам тезисно историята на емигрантските вълни и техния принос за освобождаването ни от болшевишките догми и за необходимостта от написването на нова, неидеологизирана история на нашата литература, в която равностойно да присъстват емигрантите от Григорий Цамблак до Георги Марков и Красимир Дамянов, като не забравяме и вътрешните емигранти като Константин Павлов и Николай Кънчев.

Тази статия има за цел да разгледа аспекти от отношението към добре известни факти от българската история, представени в романа „Възвишение“ (2011) на Милен Русков и в романа „Сестри Палавееви – по пътя към новия свят“ (2017) на Алек Попов. Първата книга разглежда периода на българското национално възраждане през XIX век и полемиката около фигурата на Димитър Общи. Романът на А. Попов разказва историята на партизанската съпротива от 1940-те години в България. И двата периода имат много специално и важно значение за българите и за българската история като цяло. 

Романът на Русков може да се чете в близък диалог с романтичната и кантианска идея за възвишеното. Романът на А. Попов имитира сюжетните линии на приключенските повести и романи за деца и юноши, одобрени от БКП, за комунистическата съпротива и нейната борба с фашизма и срещу капиталистическото класово общество. Пример за такъв роман е „Овчарчето Калитко“ (1946) на И. Хаджимарчев. Романът на Попов може да се разгледа и в наративния контекст на класическите комикси в стила на Батман, Супермен и Жената чудо. М. Русков и А. Попов пренаписват и деконструират митовете около двата периода от българската история и вграждат Възраждането и партизанското движение в съвременния, непрекъснато променящ се поглед върху политическото, литературното и историческо развитие на страната. Въпросът е може ли литературата да направи това, което и политиката, и самата история не са успели да постигнат досега, едновременно да промени и запази историческата ни памет за ключови събития от миналото.

Статията оглежда и анализира начините на представяне на историческите теми в съвременната проза на Централна и Източна Европа (Полша, Украйна, Чехословакия, Словакия). След значителен поврат от западно ориентираната консуматорска култура на 90-те и началото на 2000-та г. към търсенето на нови формули на национална идентичност в края на първото десетилетие на 2000-та г. авторите от този регион започнаха да преосмислят историческия материал. Три начина на това преосмисляне (и съответно три групи текстове) могат да бъдат очертани: първият, най-аналитичният, иновативният и отговарящ на „обществената история“ (Барбара Мищал), вторият, целящ да заздрави официалния национален исторически наратив, и третият, използващ стереотипи и клишета на популярната култура, за да подкопае консервативната, изолационистка реторика на настоящата политическа уредба.

The theory of intertextuality shifted the focus of the literary scene from the literary influence towards the (critical) dialogue with tradition, and not only the literary one, but also the cultural one. Intertextual dialogue is a meeting/contact, a replica, a quote, a reminiscence, but also a conflict between two views of the world, between two discourses and two types of poetics. This conflict can take the form of parody, the grotesque, travesty, and carnivalization. Intertextual dialogue represents at least two authors’ perspectives and implies a temporal, cultural and stylistic distance. The author updates, but also revises the literary (archive, memory, oblivion) and cultural memory (collective, conscious, institutional, unconscious). It can be given in the form of quotation, remake, and evocative replica (zero dialogicity), but also (in the form of) revision and irony (high dialogicity). Poetry, traditionally defined as a monologic genre, practices intertextual dialogue as a strategy of performative reminiscence. Modernist and postmodernist intertextuality in contemporary Bulgarian poetry are a reflection of the local and regional socio-cultural and aesthetic environment. This interpretive essay makes a typology of intertextual dialogue in contemporary Bulgarian poetry with modernist and postmodernist characteristics: Lyubomir Levchev, Alexander Shurbanov, Georgi Gospodinov, Roman Kisyov, and Lyudmila Mindova.

Българската литература в далечния европейски север е непозната както за шведските читатели, така и за литературоведите. „Истинските“ читатели на родната ни литература в Швеция са студентите, които участват в курсовете по български език в университета в Упсала. Разглеждайки изпити, реферати, дипломи, анализи и курсови работи, писани между 2014 и 2017 г., можем да разберем как и какво откриват те в българската литература. Тяхната литературна експедиция предполага, че възприемането на литературния текст е силно свързано с мястото и времето, в което се чете. В статията се твърди също, че интерпретацията на едно и също литературно произведение зависи от индивидуалната ситуация на читателите.

Статията очертава и изследва деформирането и разрушаването на класически литературоведски понятия и подходи и замяната им в постколониалните изследвания и други сходни на тях парадигми с обозначения, които по същество представляват техни зле прикрити и изкривени реплики. Оттук нататък тези реплики биват използвани в служба на различни нелитературоведски и ненаучни цели. В статията се разглеждат три стратегии за камуфлажиране и изкривяване на класическите литературоведски понятия: „стратегията на политическата коректност“, „стратегията на концептуалното вампиризиране“, „стратегията на деформираната черупка“.

Критиката на Осип Манделщам е по-малко изследвана от поезията и живота му. Тази статия щрихира три комплексни идеи в критическия макротекст на писателя – синхронията и диахронията; словото и езика; и диалогичността. В единството си те определят културния и литературния холизъм на тази критика. Една основна идея в анализа ми е, че критиката на Манделщам е оцветена от имплицитна феноменология. Критическият изказ също е с подобни характеристики – той описва и разказва, а не дефинира. Затова моят опит за „превод“ на идеите на Манделщам на дисциплинарен език по необходимост използва дълги цитати. Заключението е, че холизмът на Манделщам е утопичен и идеалистичен, понеже като цяло мисли миналото на културата и литературата като нещо, което може и трябва да се повтори в настоящето. Днес, като цяло, този критически холизъм е архаичен, тъй като е начин, по който субективното съзнание се опитва да контролира всички значения. Отделни аспекти на холизма обаче като диалогичността, читателската активност и еклектичното съвместяване на културни явления е близко до съвременния постмодернизъм. Изследването беше написано на английски през декември 1996 г. и беше преработено на български през октомври 2022 г.

В тази статия се опитваме да очертаем контурите на една критика на преводите, която да не се фокусира върху „загубите“, неточностите спрямо оригинала в преводите, а да изпита съотвествието между първоначалния текст (т. нар. оригинал) и продължения чрез превода в друг език текст (превода), начина, по който преводачът – като пишещ читател, т. е. единственият читател, който превръща прочита си в писане – отговаря на призива на текста.