АЛТЕРНАТИВНИ КАНОНИ И АЛТЕРАЦИЯ НА КАНОНА

Текстът настоява, че „канонът не търпи авангардизмите“. С примери от българската, полската, украинската, австрийската и сръбската поезия се отстоява  позицията, че и в най-представителните „класически“ антологии на съответните литератури авангардистките текстове обикновено са „изхвърлени”, някак се считат за нещо като 
„отклонения“ от нормата. Дават се и примери от такива значими пренебрегвани авангардистки творби. Литературноисторическата ситуация е почти една и съща, за която и да е литература да се отнася.

Статията предлага реконструкция на основни моменти от взаимоотношенията между Т. В. Адорно и Д. Лукач във времето след Втората световна война. Първата част се спира на предизвикателството, провокирано от книгата „Младият Хегел“ на Лукач, и на интерпретацията й от страна на Адорно в духа на идеализма и като сравним проект с този на Хайдегер. За Адорно това са форми на тотализиращо мислене, с които субектът потиска и заглушава своеобразието на обектите. Втората част отделя внимание на ефекта от книгата „Разрушаването на разума“ на Лукач и вменяването на ирационализъм на немската класическа философия. За Адорно в истинската диалектика има място и за ирационализъм. Но далеч по-страшни му изглеждат вариантите на едностранчива рационалност, както и въплъщенията й в структурите на властта, смазваща всяко инакомислие. На това място излиза наяве и конкретният проблем, довел до вражда между Адорно и Лукач – т. нар. „партийност“ на изкуството или връзката идеология-изкуство. Третата и четвъртата части разглеждат темата за отношението между авангардизма в изкуството и реализма, в което Лукач съзира субективно-асоциално бягство от реалността, а Адорно – израз на хетерогенност на самия социално-обективен свят.

Ожесточените спорове в руското литературознание доколко е оправдано да се говори за романтически дискурс в лириката на Пушкин в началото на 20-те години на ХІХ в. (1819–1824) и от какво е предизвикан той, при условие че в страната не е произтекъл голям социален катаклизъм, който да отприщи съответното концептуално направление в литературата, изпускат нещо особено важно: Гръцкото въстание от 1821 г., отекнало сред всички балкански народи, и засиленото увлечение по бунтарските поеми на Байрон (своеобразният „внос“ на байронизъм), демонстрирано от първия поет на Русия. Как идеите на „Мегали идея“ и „Етерията“ рефлектират за засилването на гръцката (бунтарската) тема и за появата на героя българин в творчеството на Пушкин и в известен смисъл провокират въстанието на декабристите в края на 1825 г., ще бъде разгледано върху примери от неговата лироепика и проза, очертаващи цялостна парадигма в екзистенциалния обрат на поета и отношението му към свободата.

Статията разглежда в сравнителен план кратките есеистични текстове, предназначени за четене по радиото, на двама от най-значимите представители на българската политическа емиграция във Великобритания през втората половина на XX в. – Петър Увалиев (1915–1998) и Георги Марков (1929–1978). Независимо от съществените различия между житейските и творческите траектории на тези автори, а също и между техните подходи по отношение на тоталитарния режим в Народна Република България, универсалната територия на религиозното се оказва подходяща за задочната им среща. Чрез тази среща търсим да  осветлим общото и различното в начините, по които Марков и Увалиев употребяват религиозното, убеждавайки се още веднъж, че имаме работа с двама несъмнени майстори на българското слово, черпещи с любов и уважение от културната традиция, на която продължават да принадлежат.

Настоящият текст представлява компаративен анализ, който съпоставя дебютния роман на белетриста Ърнест Клайн и филмовата адаптация  на  режисьора  Стивън  Спилбърг  въз  основа  на  начина, по който двете произведения изграждат и прилагат алтернативен канон, тясно свързан с геймърската субкултура. От основно значение за изследването е критическата рецепция на този опит и нейните възможни импликации.