модерност

Статията изхожда от разминаването между наложения от българските художници визуален образ на Бай Ганьо и описанията на героя в текста на произведението, за да зададе въпроса какъв е моделът, по който е изградена книгата. Дали това е моделът на реалистичната литература, както обичайно творбата се чете, или е някакъв друг. Използвано е разграничението, въведено от Сергей Аверинцев, между моделите на древногръцката литература и близкоизточната словесност, за да се защити тезата, че „Бай Ганю“ проявява всички основни признаци на словесността. Модел, който е господстващ по време на Възраждането. Основните характеристики на този модел са: иносказателната поетика на притчата, а не на екфразиса; въвлечеността на словото непосредствено в житейските ситуации; индексална, а не иконична функция на словесните описания на визуалното; принципната незавършеност на творбата; проява на персонажите като „етоси“, а не като „характери“; функциониране на произведението като част от ритуал, при което социалната му функция се реализира чрез пряко поучение. Анализът на книгата в съответствие с този модел стига до извода, че иносказателните значения на двете основни проблемни понятия в нея – „европеец“ и „Бай Ганю“ – са различни в първата и втората част. Така възниква и въпросът за жанра на произведението, който определя и неговото място в живота – начин на възприемане, култивирани модели на поведение и социална функция. Оспорена е тезата, че „Бай Ганю – невероятни разкази за един съвременен българин“ е роман и е посочено, че книгата представлява цикъл от разкази, изградени върху парадоксалното съчетание между моделите на притчата и анекдота, а нейната цялост се организира не около единната история, както това би се случило в романа, а около основния проблем, който книгата поставя. Проблемът за трудното преминаване на България и българите към условията, ценностите, начина на живот и обществените правила на Модерността.

Текстът се основава на обемната студия на Георги Цанев „За историческия роман“, която излиза в три броя на редактираното от него сп. „Изкуство и критика“ през 1942 г. и изследва техниката на композиране на историческия роман в български, руски и западноевропейски образци, предизвикателствата на възсъздаването в играта на реалности, типовете исторически наратив, както и не на последно място променливите нагласи в критическата и читателската рецепция.

Настоящата статия поставя в изследователския си фокус модерността на жените писателки и начева наблюденията си с преосмислящия въпрос какво разпознаваме като модернизъм в края на 19 – първите две десетилетия на 20 век? Модерността на жените писателки остава неразпознаваема за техните съвременници и дори в исторически план – възможността да творят е утежнена от предразсъдъци, ограничения и дори забрани, това е модерност извън модернизма, разгледана в творчеството на две от непризнати авторки – Вела Благоева и Ана Карима, и двете неразпознавани като женски присъствия в българския литературен живот, с проблемна критическа и колегиална рецепция. Изследването откроява редица модерни идеи и похвати у всяка от авторките: у Вела Благоева – оригинална, немоделна интерпретация на исторически фигури, антирасизъм, феминизъм, авантюрни обрати, у Карима – първия пътепис на жена, обогатен с темите за социалната справедливост и женската съдба, антистереотипно мислене и поведение.