КНИГА 2

Темата за романа на историята – ни дава свободата да разгледаме понятието от два ракурса – единия епистемологичен, другия – артистичен. Самият термин история принадлежи и на науката, и на литературата, и в един случай може да означава действителни събития, а от друг – да бъде просто наратив. Ето защо, е любопитно да видим не само дали романът може да служи като „извор” и да носи знание за миналото (възможност, която винаги е привличала писателите), но и дали историята може да бъде четена като роман (опасност, която обичайно е отблъсквала историците). Бяга ли ерудицията от увлекателния разказ и на какво още романът може да научи историка? Тези въпроси служат за отправна точка на настоящата статия.

Студията, на първо място, резюмира някои основни черти на жанра исторически роман с акцент върху връзката му с романа национална епопея. Но това не е самостойна (крайна) цел, а се прави с оглед на дискусията относно „Под игото” (1889/1894), българският националноепопеен роман – дали и доколко е исторически? – Във втората, същинската си част изследването се съсредоточава върху синхронната рецепция на романа чрез анализ на две пространни критики, появили се едновременно през 1896 г., представящи погледа на „младите” около сп. „Мисъл”. В центъра на дискусията е проблемът дали същността на „националното”, „духът” на националната история и „съдба” могат да бъдат разбрани „отвън”, от чуждия читател, европееца. Изследват се и структурните рефлексии на противопоставянето между Литература и История във вид на антитезата Творба–Автор. А именно как в духа на неокантианската естетика фигурата на автора Вазов е разполовена на художник, който дифузира в Творбата (в ролята на „наивен” битоописател на епохата), и поет, носител на философскоисторическото й метасъзнание; и тъкмо на втория, според двамата критици, е „заслугата” за провала на „Под игото” като исторически роман (от национално-епопеен тип): авторът-Вазов не е разбрал широкия „дух” на Епохата и Историята: той е принизил, пародирал Историята, като я е „превел” на езика на литературната фикция/лъжа: Литературата, видяна като неволна (и затова „сериозна”) пародия на историческата истина. На това основание изследването формулира една жанрова апория, отпращайки към друга голяма творба от/за същата епоха – „Записки по българските въстания”: историчността в историческия роман е възможна само като „обект на желание”.

Статията изяснява понятието за разказ, разказвач, мемоари, разказ на очевидец и голямо събитие в българската история според книгата „Записки по българските въстания“ на Захарий Стоянов.

Текстът се основава на обемната студия на Георги Цанев „За историческия роман“, която излиза в три броя на редактираното от него сп. „Изкуство и критика“ през 1942 г. и изследва техниката на композиране на историческия роман в български, руски и западноевропейски образци, предизвикателствата на възсъздаването в играта на реалности, типовете исторически наратив, както и не на последно място променливите нагласи в критическата и читателската рецепция.

В националния разказ за турското робство думите „еничарин“ и „помак“ са кодови. Те са натоварени с абсолютния смисъл на злото. Станали обект на художествената фикция, тяхната рецепция често е подвластна на господстващи конюнктури, а не на историческата правда. „Еничарин“ и „помак“ са едни от най-услужливите етикети, целящи да поддържат жив мита за робството, върху който паразитират различни идеологически нужди. Последните включват етническото измерение като основа на търсените смисли. В лицето на няколко романа българската белетристика представя различни значения на тези исторически фигури, като втъкава автентичността им в определени културни модели.

Текстът разглежда „отворените” прочити на романа „Време разделно” от Антон Дончев през последните десетилетия – през призмата на противоположни идеологически доктрини, отнасяния към историята на създаването, към едноименния филм и пр., за да открои правомерността на границите на подобен тип интерпретации. Основната теза е, че по този начин и двете полюсни трактовки със съответната си аргументация се обезсмислят взаимно в полето на художествената условност, тоест на романа като художествен факт, при което встрани от вниманието им остават както основното му послание, така и актуализацията на проблематиката му в първите десетилетия на ХХI век.

„Постмодерният концептуален проект” в съвременната българска литература получава безспорен образец на жанра с публикуването на романа на Яна Букова „Пътуване по посоката на сянката” през 2009 г. Ала тази литературнокритическа стойност доби видимост едва след рецепцията и читателския му успех при второто издание от 2014 г. Разказът за историята се освобождава от идеологическите конструкти на родното, като възстановява автентични микронаративи за Предвъзраждането. Историческите реалии и фигурата на разказвача са преинтерпретирани чрез постмодерните композиционни техники и интертекстуалност.

Романът „Фото Стоянович“ е опит не просто да бъде сътворен поредният исторически разказ, който да повтори до болка познати сюжети от Възраждането, а по-скоро да даде възможност за диалог с историята. Претенцията, която доскоро се приписваше на историята да „говори“ истината, е в центъра на този диалог. Авторката се възползва от някои типични за постмодерното писане похвати – играта, мистификацията, колажа. Подзаглавието „роман-колаж“ насочва вниманието към спецификата на книгата, в която литературата се среща с нелитературата, а самият роман се гради на колажен принцип, като се нахвърлят – под формата на различни фрагменти – снимки, писма, статии (или отделни пасажи) от вестници, записки, дневници.

Текстът разглежда поместването на исторически сюжети в епическото романово повествование на писателя К. Петканов за Равна Гора. В този единен романов корпус на българската белетристика от първата половина на XX век са възкресени не само легендарни исторически персонажи, каквито са Индже войвода и Бимбелите, но и са ни представени, видени в автобиографична светлина, съселяните на автора от предисториите на неговото детство. Текстът изследва самото вживяване на писателя Петканов в уюта на тракийското патриархално живеене и в съдбите на неговите идеализирани персонажи.

Проблемът за властта е един от основните в творчеството на Владимир Зарев. Настоящата статия го разглежда през универсалната призма на езика. Словото и отношението му към историческото е интерпретирано на различни нива – Словото като памет, Словото като игра, Словото като себепознание. И в трите случая Словото придобива властови функции спрямо времето и личността. Така историческия наратив се развива в екзистенциален и онтологичен.

Най-предвидимият анализ на „Кръв“ (1933) от Константин Константинов е романът да бъде представен откъм неговите социални, исторически, политически характеристики, да се търсят в него рефлексии върху българския ХХ век или проекции на реални личности. Настоящият анализ предлага различен поглед – текстът да бъде разгледан като произведение, в което могат да се открият художествени аспекти на литературната утопия. Подобна интерпретация позволява да бъде представен по-цялостно утопичният свят, описан в романа на Константинов.

В статията е направен опит за сравнителен анализ на авторския подход към историческите факти в романа „Тютюн“ на Димитър Димов и романа „Соления залив“ на Яна Язова. Статията има за цел да открои основните сюжетни акценти в двете произведения без претенции за изчерпателност. От позицията на професионален историк авторката разсъждава върху степента на автентичност на представените исторически събития и алтернативните, но същевременно взаимно допълващи се гледни точки, които двамата писатели предлагат на читателя по отношение на последиците от Втората световна война, ролята на България в нея и печално известната дата 9 септември 1944 г. като ключов повратен момент в най-новата българска история.

Статията се фокусира върху отражението на историческите събития от края на 1944 и началото на 1945 г. върху съдбата на хора от различни социални слоеве, така както това отражение е пресъздадено в романите „Война“ на Яна Язова и „Кротките“ на Ангел Игов. Проследена е историята на централните герои от двата романа, които застават от двете страни на линията, разделила радикално българското общество, след като комунистите завземат властта на 9 септември 1944. Анализирани са психоемоционалните профили на героите и повествователните стратегии те да бъдат използвани за мотивиране на личното им поведение. Съдбата на героите е основата, върху която читателите са оставени да оценят историческите събития. Акцентирани са наративни похвати, които се съобразяват с времевата дистанция на писането спрямо изобразяваното, така че историческият разказ да се доближи максимално до истината.

Пряк предмет на статията е една от любимите юношеско-приключенски творби в българската литература – повестта „Рали” от Стефан Дичев (1960). Вниманието най-напред е насочено към реставриране на различните, разноредови контексти на нейното възникване не като еднократен акт, а като траещ във времето процес: жанровите колебания и промените в различните издания, илюстрациите и художественото оформление, крайно загадъчните отношения с друга, създадена едновременно творба – „Диарбекирски заточеници” от М. Марчевски. Необичайната история на възникване на „Рали” е повод да се засегнат в по-широк контекст отношенията на литературата с други, съседни й дискурсивни територии, „преводът” на литературния текст на други дискурсивни езици: илюстрацията и художественото оформление, киното (екранизацията), но преди всичко комиксът, доколкото „Рали” се ражда тъкмо като първият успешен опит в този междинен жанр.

Статията разглежда три сценария на отношението между литература, история и параистория през призмата на три романа: единият е написан преди рухването на социализма, другите два – в постсоциалистическата култура. И трите се обръщат към една и съща историческа епоха – Българското средновековие, и поставят на фокус един и същ литературно-митичен герой – Боян Мага. Първият роман е пример за надграждането на историята чрез параисторическите проникновения на автора, разгърнати благодарение на автономната романова форма, и нещо повече – обръщането на гледните точки и поставянето на параисторическото посредством парапсихологията в режим на коригиране на историческото; вторият е пример за използването на сензационно историческото за сензационен сюжет, който, от една страна, трябва да дразни любопитството към „заключената стая“ на българската история, и от друга, да удовлетворява вечния читателски глад към авантюрното и криминалното; третият показва използването на литературата като камуфлаж на параисторията и квазиисторията, рискувайки да подведе и заблуди читателя, който иска да чете историческия роман като „абсолютна истина“. Текстът констатира засиленото конвергиране на история, параистория и литература в последните десетилетия и го свързва с вечния недостиг на история при надигане на всякакъв национализъм, подплатен с множество исторически и квазиисторически факти. Съвременният поглед към Българското средновековие се отличава с опита за радикално коригиране на националната памет. Цялата офанзива за ново „тестване“ на историческите факти, опитът за буквално „обръщане“ на исторически конвенции говори за перманентна национална неудовлетвореност и неудовлетворимост – тема, която тук не се подхваща.

Статията изследва функционирането на понятия като исторически прототип, архетип и мистика в драматургичните текстовете на Антон Страшимиров („Свети Иван Рилски“, 1911), Константин Мутафов („Омуртаг хан“, 1924), Людмил Стоянов („Томирис“, 1921), Николай Райнов („Имало едно време…“, 1923) и Боян Дановски („Йоан Владимир“, 1924). Пиесите интерпретират в съвсем произволен план исторически личности, факти и събития от средновековна България. Новият тип протагонист в тях е сложно моделиран между исторически унаследеното като памет и факти, като културен архетип и като самоопределящ се модерен субект. В статията се търсят отговорите на няколко основни въпроса: как българският драматург обработва историческите факти, защо подменя документираното, реално-историческото с мистично-легендарното, приказното, фантазното и дори сюрреалното; кое задвижва художествената рефлексия и провокира мистифицирането на историческия наратив, създаването на широка мрежа от културни асоциации и отключването на архетипни и митологични модели. Отговорът на тези въпроси показва, че историческата тематика дава необходимия тласък за модернизиране на българската пиеса през първите три десетилетия на ХХ в. чрез използване на принципа на естетическия синкретизъм.

Текстът разбулва безумния опит на човека да прескочи апостериорно-априорния портал и откъм крайността и непосредствеността на случайно съществуващото да отрича безкрайността на божественото битие. Двама забележителни автори ‒ Фридрих Ницше и Емилиян Станев ‒ поемат по този път и разочароват в своите усилия да утвърдят моралната правота на антихриста, вкл. като стоварват върху себе си тази неблагодарна екзистенциална роля.

Радикализацията на Кантовата критическа философия от страна на Йенските романтици и на първо място на Новалис е ключово за схващането на модерното отношение между философия и поезия (литература или по-общо изкуство), което е едновременно отношение на непрекъснатост и разрив: това е изходната хипотеза на настоящия текст. Споделеният хоризонт, но и матрица на двойственото отношение на философия и поезия, е обратът, който описвам като преход от онтология към онтогония. След Кант онтологията става поле на модално насочване: светът е необходим свят. Светът става задача. Студията навлиза в концептуалната дълбочина на въпросния обрат, респективно на отношението философия-поезия, на основата на прочита на критическата философия на Кант, предложен от Жил Дельоз. Анализът си поставя за цел да открои неочаквани, но същностни измерения на установилото се едва през втората половина на XVIII в. модерно отношение между философия и литература. Фигурите на „Разума“ и „Лудостта“, изявяващи иманентното напрежение на продуктивната способност за въображение, ще заемат централно място сред тях.

В студията „Метафора и мит: Пърси, Рикьор и Фрай“ Хю Уайт цели да постави под въпрос традиционната дихотомия между когнитивните и афективните измерения на метафората, като предлага теория за метафората, която събира въпросните две измерения на интерсубективно равнище. Като отправя критика към теорията на Пол Рикьор, Уайт привлича на своя страна определението на Уокър Пърси за „катахрезисна метафорa“ с оглед на изясняването на разбирането на Нортръп Фрай за екстатичната метафора и нейната роля в религиозния мит. Тук е мястото в предварителен план да бъде зададен въпросът доколко е уместно метафората да бъде приравнявана с грешка (при катахрезисната метафора) и доколко вярваният абсурд в мита може да бъде определян като метафора. Предлагам алтернатива на визията на Уайт за метафората, като за целта ще се позова на студията на Дъглас Бергрен „Употреба и злоупотреба с метафората“. Също така ще се позова критически и на отделни пасажи от Фрай, за да покажа стъпките за сближаване на афективния и когнитивния аспект на метафората в перспективата на „метафоричното конструиране“.

Битката за истинския реализъм е особено изострена в марксисткия дискурс, както на изток, така и на запад от Берлинската стена. Отделни кадри от тези полемики включват не просто засрещането на разноречиви дискурси, но и прякото заставане лице в лице на леви мислители. Сблъсъкът между Исак Паси и Тодор Павлов е само частен случай в една много по-широка рамка, мислен от замесените в нея като епическа битка през 60-те във философския факултет на Софийски университет. Във връзка с този прастар дебат за правдоподобността/илюзорността на изкуството Исак Паси, критикувайки теория на отражението на Тодор Павлов, привлича иносказателно анекдотичната история, записана от Плиний Стари. Това е разказът за агона между Зевксид и Паразий. Статията ще разгледа начините, по които е възможно да бъде подрита догматичната теория на отражението.

Четена в контекста на западната философска и литературна утопична традиция от Платон до Достоевски, книгата на Михаил Горбачов „Перестройка и новото мислене за нашата страна и целия свят“ (1987 и 1988 г.) показва не само утопичния си характер, но предизвиква и дистопични теоретични и практически възражения. Есето анализира шест централни утопични характеристики на книгата и техните дистопични превращения. Първо, утопичният постулат, че хората са философи и затова се съгласяват с единствената истина на перестройката, е абстрактно-теоретична, но не и реалистична възможност. Второ, гласността е нова формулировка на утопичния катафатичен език, изказващ единствената истина, но езикът може и да лъже. Трето, утопичната самокритика на съветските ръководители поражда омраза у обикновените хора поради това, че техните ръководители са или слаби, или себични лицемери. Четвърто, утопичната идеалистична вяра в потенциала на бъдещия истински и процъфтяващ социализъм се опровергава от практиката на бедния реален социализъм. Пето, перестройката като утопия предполага идеалистична темпоралност, която обаче противоречи на историко-материалистическите и диалектическите претенции на перестройката. И шесто, както утопиите са оксиморонно отворени-затворени светове, които не допускат внос на несъвършенство, но изнасят съвършенство, така и перестройката показва своята самодостатъчност, но и своя латентен империализъм и милитаризъм. Противоречивата утопично-дистопична същност на перестройката до голяма степен е резултат от наивния псевдомарксизъм, господстващ в СССР. Парадоксално, но и закономерно той задушава останалите философски алтернативи и така води не до укрепването, а до разпадането на СССР и до собственото си философско и практическо самоубийство.

Настоящият текст разглежда генеалогията на левия радикализъм и консервативната революция при Достоевски с фокус върху романа Бесове (1872). Проследява се зараждането на левия радикализъм на ранния Достоевски в руския либерализъм от 40-те и революционно-консервативната конверсия на зрелия и късния му период като модел за разбиране на случващото се с неолиберализма в пост-Тръмп епохата.

АВТОРИ