литература

07/19/2022

Пламен Антов

„ПОД ИГОТО” ИСТОРИЧЕСКИ РОМАН?

  • РЕЗЮМЕ

    Студията, на първо място, резюмира някои основни черти на жанра исторически роман с акцент върху връзката му с романа национална епопея. Но това не е самостойна (крайна) цел, а се прави с оглед на дискусията относно „Под игото” (1889/1894), българският националноепопеен роман – дали и доколко е исторически? – Във втората, същинската си част изследването се съсредоточава върху синхронната рецепция на романа чрез анализ на две пространни критики, появили се едновременно през 1896 г., представящи погледа на „младите” около сп. „Мисъл”. В центъра на дискусията е проблемът дали същността на „националното”, „духът” на националната история и „съдба” могат да бъдат разбрани „отвън”, от чуждия читател, европееца. Изследват се и структурните рефлексии на противопоставянето между Литература и История във вид на антитезата Творба–Автор. А именно как в духа на неокантианската естетика фигурата на автора Вазов е разполовена на художник, който дифузира в Творбата (в ролята на „наивен” битоописател на епохата), и поет, носител на философскоисторическото й метасъзнание; и тъкмо на втория, според двамата критици, е „заслугата” за провала на „Под игото” като исторически роман (от национално-епопеен тип): авторът-Вазов не е разбрал широкия „дух” на Епохата и Историята: той е принизил, пародирал Историята, като я е „превел” на езика на литературната фикция/лъжа: Литературата, видяна като неволна (и затова „сериозна”) пародия на историческата истина. На това основание изследването формулира една жанрова апория, отпращайки към друга голяма творба от/за същата епоха – „Записки по българските въстания”: историчността в историческия роман е възможна само като „обект на желание”.

    ПРОБЛЕМНА ОБЛАСТ

07/19/2022

Иван Русков

РАЗКАЗ И РАЗКАЗВАЧ В ЗАПИСКИТЕ НА ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ


07/19/2022

Александра Антонова

ИСТОРИЧЕСКИЯТ РОМАН ПО ГЕОРГИ ЦАНЕВ

  • РЕЗЮМЕ

    Текстът се основава на обемната студия на Георги Цанев „За историческия роман“, която излиза в три броя на редактираното от него сп. „Изкуство и критика“ през 1942 г. и изследва техниката на композиране на историческия роман в български, руски и западноевропейски образци, предизвикателствата на възсъздаването в играта на реалности, типовете исторически наратив, както и не на последно място променливите нагласи в критическата и читателската рецепция.

    ПРОБЛЕМНА ОБЛАСТ

07/19/2022

Антоанета Алипиева

ЕТНИЧЕСКИТЕ ПРЕВРЪЩЕНИЯ В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЧЕСКА БЕЛЕТРИСТИКА
(„Време разделно“ от Антон Дончев и „Калуня-каля“ от Георги Божинов)

  • РЕЗЮМЕ

    В националния разказ за турското робство думите „еничарин“ и „помак“ са кодови. Те са натоварени с абсолютния смисъл на злото. Станали обект на художествената фикция, тяхната рецепция често е подвластна на господстващи конюнктури, а не на историческата правда. „Еничарин“ и „помак“ са едни от най-услужливите етикети, целящи да поддържат жив мита за робството, върху който паразитират различни идеологически нужди. Последните включват етническото измерение като основа на търсените смисли. В лицето на няколко романа българската белетристика представя различни значения на тези исторически фигури, като втъкава автентичността им в определени културни модели.

    ПРОБЛЕМНА ОБЛАСТ

07/19/2022

София Ангелова

КРИТИЧЕСКИ РЕЦЕПЦИИ НА РОМАНА „ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО” ОТ АНТОН ДОНЧЕВ ИЛИ ЗА ГРАНИЦИТЕ НА „ОТВОРЕНОТО” ЧЕТЕНЕ

  • РЕЗЮМЕ

    Текстът разглежда „отворените” прочити на романа „Време разделно” от Антон Дончев през последните десетилетия – през призмата на противоположни идеологически доктрини, отнасяния към историята на създаването, към едноименния филм и пр., за да открои правомерността на границите на подобен тип интерпретации. Основната теза е, че по този начин и двете полюсни трактовки със съответната си аргументация се обезсмислят взаимно в полето на художествената условност, тоест на романа като художествен факт, при което встрани от вниманието им остават както основното му послание, така и актуализацията на проблематиката му в първите десетилетия на ХХI век.

    ПРОБЛЕМНА ОБЛАСТ

07/19/2022

Мая Горчева

ПЪТУВАНЕ ПО ПОСОКА НА РОМАНА И ИСТОРИЯТА – ДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

  • РЕЗЮМЕ

    „Постмодерният концептуален проект” в съвременната българска литература получава безспорен образец на жанра с публикуването на романа на Яна Букова „Пътуване по посоката на сянката” през 2009 г. Ала тази литературнокритическа стойност доби видимост едва след рецепцията и читателския му успех при второто издание от 2014 г. Разказът за историята се освобождава от идеологическите конструкти на родното, като възстановява автентични микронаративи за Предвъзраждането. Историческите реалии и фигурата на разказвача са преинтерпретирани чрез постмодерните композиционни техники и интертекстуалност.

    ПРОБЛЕМНА ОБЛАСТ

07/19/2022

Дора Маринова

ИСТОРИЯ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ В РОМАНА НА ЕВГЕНИЯ ИВАНОВА „ФОТО СТОЯНОВИЧ“

  • РЕЗЮМЕ

    Романът „Фото Стоянович“ е опит не просто да бъде сътворен поредният исторически разказ, който да повтори до болка познати сюжети от Възраждането, а по-скоро да даде възможност за диалог с историята. Претенцията, която доскоро се приписваше на историята да „говори“ истината, е в центъра на този диалог. Авторката се възползва от някои типични за постмодерното писане похвати – играта, мистификацията, колажа. Подзаглавието „роман-колаж“ насочва вниманието към спецификата на книгата, в която литературата се среща с нелитературата, а самият роман се гради на колажен принцип, като се нахвърлят – под формата на различни фрагменти – снимки, писма, статии (или отделни пасажи) от вестници, записки, дневници.

    ПРОБЛЕМНА ОБЛАСТ

07/19/2022

Мария Огойска

КОНСТАНТИН-ПЕТКАНОВИЯТ ИСТОРИЧЕСКИ РОМАН


07/19/2022

Николай Димитров

СЛОВО И ВЛАСТ В ИСТОРИЧЕСКИТЕ РОМАНИ НА ВЛАДИМИР ЗАРЕВ

  • РЕЗЮМЕ

    Проблемът за властта е един от основните в творчеството на Владимир Зарев. Настоящата статия го разглежда през универсалната призма на езика. Словото и отношението му към историческото е интерпретирано на различни нива – Словото като памет, Словото като игра, Словото като себепознание. И в трите случая Словото придобива властови функции спрямо времето и личността. Така историческия наратив се развива в екзистенциален и онтологичен.

    ПРОБЛЕМНА ОБЛАСТ

07/19/2022

Мира Душкова

ХУДОЖЕСТВЕНИ АСПЕКТИ НА УТОПИЧНИЯ СВЯТ В РОМАНА „КРЪВ“ НА КОНСТАНТИН КОНСТАНТИНОВ

  • РЕЗЮМЕ

    Най-предвидимият анализ на „Кръв“ (1933) от Константин Константинов е романът да бъде представен откъм неговите социални, исторически, политически характеристики, да се търсят в него рефлексии върху българския ХХ век или проекции на реални личности. Настоящият анализ предлага различен поглед – текстът да бъде разгледан като произведение, в което могат да се открият художествени аспекти на литературната утопия. Подобна интерпретация позволява да бъде представен по-цялостно утопичният свят, описан в романа на Константинов.

    ПРОБЛЕМНА ОБЛАСТ

07/19/2022

Ирина Якимова

ДВА РАЗКАЗА ЗА ВОЙНАТА: „ТЮТЮН“ НА ДИМИТЪР ДИМОВ VS. „СОЛЕНИЯ ЗАЛИВ“ НА ЯНА ЯЗОВА

  • РЕЗЮМЕ

    В статията е направен опит за сравнителен анализ на авторския подход към историческите факти в романа „Тютюн“ на Димитър Димов и романа „Соления залив“ на Яна Язова. Статията има за цел да открои основните сюжетни акценти в двете произведения без претенции за изчерпателност. От позицията на професионален историк авторката разсъждава върху степента на автентичност на представените исторически събития и алтернативните, но същевременно взаимно допълващи се гледни точки, които двамата писатели предлагат на читателя по отношение на последиците от Втората световна война, ролята на България в нея и печално известната дата 9 септември 1944 г. като ключов повратен момент в най-новата българска история.

    ПРОБЛЕМНА ОБЛАСТ

07/19/2022

Пенка Ватова

ЧОВЕКЪТ МЕЖДУ ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРЕВРАТНОСТИ И ЛИЧНИЯ ИЗБОР
(ВЪРХУ ДВА РОМАНА ЗА ДЕВЕТОСЕПТЕМВРИЙСКИТЕ СЪБИТИЯ И СЛЕД ТОВА)

  • РЕЗЮМЕ

    Статията се фокусира върху отражението на историческите събития от края на 1944 и началото на 1945 г. върху съдбата на хора от различни социални слоеве, така както това отражение е пресъздадено в романите „Война“ на Яна Язова и „Кротките“ на Ангел Игов. Проследена е историята на централните герои от двата романа, които застават от двете страни на линията, разделила радикално българското общество, след като комунистите завземат властта на 9 септември 1944. Анализирани са психоемоционалните профили на героите и повествователните стратегии те да бъдат използвани за мотивиране на личното им поведение. Съдбата на героите е основата, върху която читателите са оставени да оценят историческите събития. Акцентирани са наративни похвати, които се съобразяват с времевата дистанция на писането спрямо изобразяваното, така че историческият разказ да се доближи максимално до истината.

    ПРОБЛЕМНА ОБЛАСТ

07/19/2022

Пламен Антов

„Рали“ – контексти на създаване

  • РЕЗЮМЕ

    Пряк предмет на статията е една от любимите юношеско-приключенски творби в българската литература – повестта „Рали” от Стефан Дичев (1960). Вниманието най-напред е насочено към реставриране на различните, разноредови контексти на нейното възникване не като еднократен акт, а като траещ във времето процес: жанровите колебания и промените в различните издания, илюстрациите и художественото оформление, крайно загадъчните отношения с друга, създадена едновременно творба – „Диарбекирски заточеници” от М. Марчевски. Необичайната история на възникване на „Рали” е повод да се засегнат в по-широк контекст отношенията на литературата с други, съседни й дискурсивни територии, „преводът” на литературния текст на други дискурсивни езици: илюстрацията и художественото оформление, киното (екранизацията), но преди всичко комиксът, доколкото „Рали” се ражда тъкмо като първият успешен опит в този междинен жанр.

    ПРОБЛЕМНА ОБЛАСТ

07/19/2022

Светлана Стойчева

Литература – история – параистория (три сценария)

  • РЕЗЮМЕ

    Статията разглежда три сценария на отношението между литература, история и параистория през призмата на три романа: единият е написан преди рухването на социализма, другите два – в постсоциалистическата култура. И трите се обръщат към една и съща историческа епоха – Българското средновековие, и поставят на фокус един и същ литературно-митичен герой – Боян Мага. Първият роман е пример за надграждането на историята чрез параисторическите проникновения на автора, разгърнати благодарение на автономната романова форма, и нещо повече – обръщането на гледните точки и поставянето на параисторическото посредством парапсихологията в режим на коригиране на историческото; вторият е пример за използването на сензационно историческото за сензационен сюжет, който, от една страна, трябва да дразни любопитството към „заключената стая“ на българската история, и от друга, да удовлетворява вечния читателски глад към авантюрното и криминалното; третият показва използването на литературата като камуфлаж на параисторията и квазиисторията, рискувайки да подведе и заблуди читателя, който иска да чете историческия роман като „абсолютна истина“. Текстът констатира засиленото конвергиране на история, параистория и литература в последните десетилетия и го свързва с вечния недостиг на история при надигане на всякакъв национализъм, подплатен с множество исторически и квазиисторически факти. Съвременният поглед към Българското средновековие се отличава с опита за радикално коригиране на националната памет. Цялата офанзива за ново „тестване“ на историческите факти, опитът за буквално „обръщане“ на исторически конвенции говори за перманентна национална неудовлетвореност и неудовлетворимост – тема, която тук не се подхваща.

    ПРОБЛЕМНА ОБЛАСТ

Литература и философия

07/19/2022

Валентин Канавров

„Антихристът“ и „Антихрист“. Два размирни образа на Антихриста

  • РЕЗЮМЕ

    Текстът разбулва безумния опит на човека да прескочи апостериорно-априорния портал и откъм крайността и непосредствеността на случайно съществуващото да отрича безкрайността на божественото битие. Двама забележителни автори ‒ Фридрих Ницше и Емилиян Станев ‒ поемат по този път и разочароват в своите усилия да утвърдят моралната правота на антихриста, вкл. като стоварват върху себе си тази неблагодарна екзистенциална роля.

    ПРОБЛЕМНА ОБЛАСТ

07/19/2022

Боян Манчев

Светът като задача, или философски разум и поетическа лудост. Кант, Новалис, Дельоз

  • РЕЗЮМЕ

    Радикализацията на Кантовата критическа философия от страна на Йенските романтици и на първо място на Новалис е ключово за схващането на модерното отношение между философия и поезия (литература или по-общо изкуство), което е едновременно отношение на непрекъснатост и разрив: това е изходната хипотеза на настоящия текст. Споделеният хоризонт, но и матрица на двойственото отношение на философия и поезия, е обратът, който описвам като преход от онтология към онтогония. След Кант онтологията става поле на модално насочване: светът е необходим свят. Светът става задача. Студията навлиза в концептуалната дълбочина на въпросния обрат, респективно на отношението философия-поезия, на основата на прочита на критическата философия на Кант, предложен от Жил Дельоз. Анализът си поставя за цел да открои неочаквани, но същностни измерения на установилото се едва през втората половина на XVIII в. модерно отношение между философия и литература. Фигурите на „Разума“ и „Лудостта“, изявяващи иманентното напрежение на продуктивната способност за въображение, ще заемат централно място сред тях.

    ПРОБЛЕМНА ОБЛАСТ

07/19/2022

Кристиян Енчев

Катахрезисната метафора в светлината на теорията за метафоричното напрежение

  • РЕЗЮМЕ

    В студията „Метафора и мит: Пърси, Рикьор и Фрай“ Хю Уайт цели да постави под въпрос традиционната дихотомия между когнитивните и афективните измерения на метафората, като предлага теория за метафората, която събира въпросните две измерения на интерсубективно равнище. Като отправя критика към теорията на Пол Рикьор, Уайт привлича на своя страна определението на Уокър Пърси за „катахрезисна метафорa“ с оглед на изясняването на разбирането на Нортръп Фрай за екстатичната метафора и нейната роля в религиозния мит. Тук е мястото в предварителен план да бъде зададен въпросът доколко е уместно метафората да бъде приравнявана с грешка (при катахрезисната метафора) и доколко вярваният абсурд в мита може да бъде определян като метафора. Предлагам алтернатива на визията на Уайт за метафората, като за целта ще се позова на студията на Дъглас Бергрен „Употреба и злоупотреба с метафората“. Също така ще се позова критически и на отделни пасажи от Фрай, за да покажа стъпките за сближаване на афективния и когнитивния аспект на метафората в перспективата на „метафоричното конструиране“.

    ПРОБЛЕМНА ОБЛАСТ

07/19/2022

Никита Нанков

За утопията като дистопия: книгата на Михаил Горбачов
„Перестройка и новото мислене за нашата страна и целия свят“

  • РЕЗЮМЕ

    Четена в контекста на западната философска и литературна утопична традиция от Платон до Достоевски, книгата на Михаил Горбачов „Перестройка и новото мислене за нашата страна и целия свят“ (1987 и 1988 г.) показва не само утопичния си характер, но предизвиква и дистопични теоретични и практически възражения. Есето анализира шест централни утопични характеристики на книгата и техните дистопични превращения. Първо, утопичният постулат, че хората са философи и затова се съгласяват с единствената истина на перестройката, е абстрактно-теоретична, но не и реалистична възможност. Второ, гласността е нова формулировка на утопичния катафатичен език, изказващ единствената истина, но езикът може и да лъже. Трето, утопичната самокритика на съветските ръководители поражда омраза у обикновените хора поради това, че техните ръководители са или слаби, или себични лицемери. Четвърто, утопичната идеалистична вяра в потенциала на бъдещия истински и процъфтяващ социализъм се опровергава от практиката на бедния реален социализъм. Пето, перестройката като утопия предполага идеалистична темпоралност, която обаче противоречи на историко-материалистическите и диалектическите претенции на перестройката. И шесто, както утопиите са оксиморонно отворени-затворени светове, които не допускат внос на несъвършенство, но изнасят съвършенство, така и перестройката показва своята самодостатъчност, но и своя латентен империализъм и милитаризъм. Противоречивата утопично-дистопична същност на перестройката до голяма степен е резултат от наивния псевдомарксизъм, господстващ в СССР. Парадоксално, но и закономерно той задушава останалите философски алтернативи и така води не до укрепването, а до разпадането на СССР и до собственото си философско и практическо самоубийство.

    ПРОБЛЕМНА ОБЛАСТ

01/14/2022

Гергана Фъркова, доц. д-р

ПРЕВОДЪТ КАТО РИМЕЙК

  • РЕЗЮМЕ

    Всяко литературно произведение носи в себе си историческия контекст на епохата, в която е създадено, но в нея се наслагва и кон- текстът на епохата, в която то се чете и става популярно. Франц Кафка е от най-анализираните автори заради безспорната му значимост за модерната литература, но и поради необикновената метафоричност и многозначност на текстовете му. Кафка е интересно явление, защото неговите текстове не остаряват, но в същото време се превеждат и препревеждат неуморно в цял свят. Най-известният му разказ „Die Verwandlung“ („Преображението“/„Метаморфозата“) има тридесет и един превода на испански, двадесет и пет на английски, на български – три. Настоящето изследване се фокусира върху въпросите кое налага възникването на нов превод и кога новият превод е нов?

    ПРОБЛЕМНА ОБЛАСТ

01/14/2022

Маргарита Станева, докторант

РИМЕЙК НА ФОЛКЛОРНИТЕ МОТИВИ И СЮЖЕТИ В БЪЛГАРСКАТА БЕЛЕТРИСТИКА ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО ДО ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА. ИДЕОЛОГИЧЕСКИ УПОТРЕБИ НА ФОЛКЛОРА