философия

В статията накратко се разглеждат основните мотиви на Атанас-Далчевата поезия, художествените и философските му търсения, водещи до духовно-естетическия прелом в съзнанието на съвременниците му и до осезаемо влияние на творчеството му върху развоя на българската литература. Отбелязва се, че и поезията му, в частност и неговите „Фрагменти“, и критическите му текстове, представляват цялостната визия на автора за „мястото на човека в света“. Търсенето на тайната на битието при Атанас Далчев се постига и чрез отчетливи философски мотиви. Той се стреми да концептуализира художествения свят, да му придаде философска дълбочина. Това е свят, чието пространство е изпълнено от значещи вещи; свят, който разказва вечна и тъжна приказка на битието тук и сега. В същото време поезията на Атанас Далчев, както се наблюдава в статията, е съпричастна и към темата за дяволското. Затова специално внимание отделяме на диаболичните влияния и мистичните елементи в поезията му, както и на философското и екзистенциалното му осмисляне на човешкия живот. В статията се анализират и някои особености на превода на Атанас-Далчевия поетически текст на украински с оглед на специфичните му характеристики и значение в развоя на българското поетическо творчество.

Текстът разбулва безумния опит на човека да прескочи апостериорно-априорния портал и откъм крайността и непосредствеността на случайно съществуващото да отрича безкрайността на божественото битие. Двама забележителни автори ‒ Фридрих Ницше и Емилиян Станев ‒ поемат по този път и разочароват в своите усилия да утвърдят моралната правота на антихриста, вкл. като стоварват върху себе си тази неблагодарна екзистенциална роля.

Радикализацията на Кантовата критическа философия от страна на Йенските романтици и на първо място на Новалис е ключово за схващането на модерното отношение между философия и поезия (литература или по-общо изкуство), което е едновременно отношение на непрекъснатост и разрив: това е изходната хипотеза на настоящия текст. Споделеният хоризонт, но и матрица на двойственото отношение на философия и поезия, е обратът, който описвам като преход от онтология към онтогония. След Кант онтологията става поле на модално насочване: светът е необходим свят. Светът става задача. Студията навлиза в концептуалната дълбочина на въпросния обрат, респективно на отношението философия-поезия, на основата на прочита на критическата философия на Кант, предложен от Жил Дельоз. Анализът си поставя за цел да открои неочаквани, но същностни измерения на установилото се едва през втората половина на XVIII в. модерно отношение между философия и литература. Фигурите на „Разума“ и „Лудостта“, изявяващи иманентното напрежение на продуктивната способност за въображение, ще заемат централно място сред тях.

В студията „Метафора и мит: Пърси, Рикьор и Фрай“ Хю Уайт цели да постави под въпрос традиционната дихотомия между когнитивните и афективните измерения на метафората, като предлага теория за метафората, която събира въпросните две измерения на интерсубективно равнище. Като отправя критика към теорията на Пол Рикьор, Уайт привлича на своя страна определението на Уокър Пърси за „катахрезисна метафорa“ с оглед на изясняването на разбирането на Нортръп Фрай за екстатичната метафора и нейната роля в религиозния мит. Тук е мястото в предварителен план да бъде зададен въпросът доколко е уместно метафората да бъде приравнявана с грешка (при катахрезисната метафора) и доколко вярваният абсурд в мита може да бъде определян като метафора. Предлагам алтернатива на визията на Уайт за метафората, като за целта ще се позова на студията на Дъглас Бергрен „Употреба и злоупотреба с метафората“. Също така ще се позова критически и на отделни пасажи от Фрай, за да покажа стъпките за сближаване на афективния и когнитивния аспект на метафората в перспективата на „метафоричното конструиране“.

Четена в контекста на западната философска и литературна утопична традиция от Платон до Достоевски, книгата на Михаил Горбачов „Перестройка и новото мислене за нашата страна и целия свят“ (1987 и 1988 г.) показва не само утопичния си характер, но предизвиква и дистопични теоретични и практически възражения. Есето анализира шест централни утопични характеристики на книгата и техните дистопични превращения. Първо, утопичният постулат, че хората са философи и затова се съгласяват с единствената истина на перестройката, е абстрактно-теоретична, но не и реалистична възможност. Второ, гласността е нова формулировка на утопичния катафатичен език, изказващ единствената истина, но езикът може и да лъже. Трето, утопичната самокритика на съветските ръководители поражда омраза у обикновените хора поради това, че техните ръководители са или слаби, или себични лицемери. Четвърто, утопичната идеалистична вяра в потенциала на бъдещия истински и процъфтяващ социализъм се опровергава от практиката на бедния реален социализъм. Пето, перестройката като утопия предполага идеалистична темпоралност, която обаче противоречи на историко-материалистическите и диалектическите претенции на перестройката. И шесто, както утопиите са оксиморонно отворени-затворени светове, които не допускат внос на несъвършенство, но изнасят съвършенство, така и перестройката показва своята самодостатъчност, но и своя латентен империализъм и милитаризъм. Противоречивата утопично-дистопична същност на перестройката до голяма степен е резултат от наивния псевдомарксизъм, господстващ в СССР. Парадоксално, но и закономерно той задушава останалите философски алтернативи и така води не до укрепването, а до разпадането на СССР и до собственото си философско и практическо самоубийство.