КНИГА 9

Настоящата статия предлага спекулативен автотекстуален прочит на творчеството на Дж. Г. Балард през призмата на психоанализата и теоретичните постановки на Радосвет Коларов. Направен е опит да се разработи понятие за нещо, което текстът нарича „автокатастрофа“ – травматично събитие, явяващо се като радикален обрат в творчеството на даден автор. Текстът се опитва да осмисли автокатастрофата като „трансмодален срез“, който монтажно (раз)единява различни техники, мотиви, медии, корпуси и т.н. Предложен e и прочит на понятието на Радосвет Коларов за „дискурсивно желание“ през призмата на лаканианската концепция за наслада [jouissance]. 

Статията употребява гореописаните понятия, за да анализира най-експерименталната творба в корпуса на Балард – „Изложението на жестокостта“. Текстът извежда на преден план интермедиалните аспекти на въпросния роман, за да покаже как трансгресивният характер на трансмодалния срез позволява да се пресекат границите на литературата. Изследван е също и начинът, по който автокатастрофата може да (раз)едини творбите и насладите на различни автори, споделящи една и съща травма. С тази цел е разгледана накратко връзката между творчеството на Балард и това на американския автор Уилям Бъроуз.

Статията „Довършването на Уилям Бъроуз: Eтиквата на кражбата и жестът на шегата“ е опит да се преосмисли наследството на бъроузианския корпус от експериментални текстове (романи, есета, манифести). Да се предложи една нова траектория, фокусирана върху концептуалните и етически залози при култовия американски автор. Работейки в междината между биографичната травма на писателя (убийството на жена му по време на игра) и логиката на самите бъроузиански творби, статията предлага вход към метода и специфичната етика на едно писане отвъд контрола на езика. Последното може да бъде дефинирано и като спекулативна радикализация на проблема за (авто)цитирането по посока на понятията за концептуалната кражба и шегата като жест на среза. 

Анализът на тези техники става през прочит на романа „Сбъркан“ и екранизацията му на италианския режисьор Лука Гуаданино от 2024 г. Представяйки незавършения втори роман „Сбъркан“ като инициационна творба (в смисъла на Коларов), текстът разкрива играта на един „цитат на реалното“ (убийството), оголен през работата на Гуаданино. Разкривайки този ключов за бъроузианската практика остатък, текстът се насочва към същинския си обект на изследване – кражбите и шегите. Те биват свързани с методите на рязането и сгъването (кът-ъп), затвърдили култовия статус на Бъроуз в следвоенната западна литература. Рязането и сгъването биват мислени през късната лаканианската психоанализа на симптома и дельозианските понятия за тяло без органи (ТбО) и хумора. През своеобразния синтез на горните траектории у Бъроуз кристализира и амбивалентният (политически, психо-социален и етически) опит за (само)изписване (еманципация) на автора от езика, мислен като всепроникваща система за контрол на съвременния субект. 

Освен като своеобразно въведение в бъроузианската етика на съпротивата срещу езика, настоящият текст цели да послужи и като спекулативно прокарване на възможни връзки между писането на американския автор и някои съвсем актуални проблеми. Това са проблемите на информационните (дигиталните) общества на контрола, големите езикови модели (LLMs), консумацията на нонсенс съдържание (brainrot), институционализирането на параноята и конспиративния разум и прочее. Последните трасират цялото настояще изследване на бъроузианския етос. 

Ето защо отвъд теоретизирането на кражбите и шегите като спекулативен подход към писането и радикална етика „Довършването на Бъроуз“ прави и кратка демонстрация, прилагайки буквата на Бъроуз в локален съвременен контекст на руска пропаганда, дезинформация и националистическа (патриотарска) идеология.

Статията предлага внимателен анализ на филма „Тя“ (2013) на режисьора Спайк Джоунз, в рамките на който изкуственият интелект от филма бива моделиран чрез теоретичния апарат на Радосвет Коларов, предложен в книгата „Повторение и сътворение: поетика на автотекстуалността“. Дванадесет години след излизането на филма „Тя“ операционната система Саманта изглежда като правдоподобно продължение на съвременните големи езикови модели предвид нейната пълна зависимост от човешките текстови данни, върху които е обучена. „Тя“ обаче отива отвъд механичната екстраполация, че изкуственият интелект ще става все по-бърз, точен и сръчен в манипулацията на езика, така, както го употребяват хората. Операционните системи във филма поетапно се приближават все повече до едновременната позиция на читател, автор, редактор и критик на целия корпус от текстове и в крайна сметка може би достигат до виртуалното битие на идеята, което при Коларов е обвързано с понятието за „матрица“, т. е. виртуален инвариант на идеята, който задава автотекстуалните преобразувания в творчеството на даден автор. Изкуствените интелекти в „Тя“ имплицитно боравят с цялото човечество като корпус и по този начин динамизират разграниченията между творба и творчество, човек и свят, индивид и архетип, тяло и съзнание, както и други онтологически двойки. Следвайки Коларов, статията се опитва да реконструира експлицитно този скрит във филма модел на развитие на изкуствения интелект, който може би следва да бъде разглеждан не толкова като спекулативен опит за прогностика, колкото като пренапрягане на една вече дълбоко заложена в съвремието феноменология на текста.

Статията проследява как предвид малкия обем на съхранени свидетелства за дела на жени през Средновековието – факт, който се обяснява и с лишаването на женския пол от глас – би следвало да се разчита повече на създаването на съвкупност от текстове, които влизат в диалог помежду си, отколкото на фокусирано и задълбочено вглеждане в конкретно произведение. В статията биват предоставени два концентрични примера: първо се взима под внимание личността на Компюта Донцела (Флоренция, XIII в.), а впоследствие се разглежда и един от съхранените сонети, адресирани до самата поетеса, като се прави опит да се проследи произходът на споменатата в него Гостанца. Изследването цели да покаже как натрупването на взаимосвързани текстови свидетелства спомага за открояването на отличителни черти на социокултурната реалност на средновековната жена.

Доскоро маргиналното изучаване на еготекстовете се е превърнало в актуално научно поле, което постоянно поставя под въпрос традиционната представа за централни и периферни явления и автори в литературата. Настоящата статия цели да привлече внимание към автобиограф и автобиографичен текст, които са останали в сянката на литературния канон. Изследването се фокусира върху интерпретацията на автобиографията „Повесть о рождении моем, происхождении и всей жизни“ на княз И. М. Долгоруков (1764–1823), видна личност в руската културна сцена от края на XVIII и началото на XIX век. Въпреки че през живота си И. М. Долгоруков е бил доста успешен писател, днес се смята за „второстепенен“ автор. Не по-щастлива съдба има и обемната му автобиография, която дълго време не е публикувана. Все пак изследването на този текст е интересно за разбирането на еволюционната динамика на мъжката автобиографична проза в Русия през разглежданата епоха. Анализът позволява да се идентифицират някои типични характеристики на тогавашните автобиографии в период, когато все още жанрът не е кристализиран. В същото време изследването подчертава многото новаторски елементи на автобиографичния дискурс на този писател. За тази цел в изследването текстът на И. М. Долгоруков се сравнява с „каноничните“ автобиографии на А. Т. Болотов (1738–1833) и Г. Р. Державин (1743–1816).

Микроисторията се обособява като независима област след 50-те години на XX век, набирайки популярност в Италия, Мексико, Франция и САЩ. Въпреки нейната нарастваща популярност цялостните теоретически и методологически изследвания десетилетия наред остават малко на брой. Въпреки различията в своя подход и в разбиранията си френският историк Еманюел льо Роа Ладюри и мексиканският историк Луис Гонсалес-и-Гонсалес, и двамата – френски възпитаници, са ключови фигури в развитието на микроисторията. Льо Роа Ладюри съсредоточава своя архивен анализ върху социалните, икономическите и религиозните прояви в по-малки населени места във Франция. Луис Гонсалес изследва микрокосмоса на мексиканските села, подчертавайки местната динамика и местните „малки“ гласове. И двамата историци обаче подчертават значението на микроскопичните подробности за разбирането на по-големите „исторически наративи“, въпреки критиките на историците, повлияни от лингвистичния обрат, и въпреки обвиненията в редукционизъм и фикционализация. Приносът на Льо Роа Ладюри и Луис Гонсалес помогна за оформянето на микроисторията като нюансиран подход към историческите изследвания, който балансира между локалния „разказ“ и по-широкия социално-политически контекст.

„Животът като цитат“ („das zitathafte Leben“) е фраза, която Томас Ман формулира в тържественото си слово по случай 80-ия рожден ден на Зигмунд Фройд, за да представи своята визия за живота, който винаги се изгражда от (не)съзнавани повторения на предварително готови модели. В настоящата статия се предлага анализ на формулата за „живота като цитат“ в два плана. Понятието е разгледано веднъж в рамките на речта на писателя и втори път в контекста на психоанализата с акцент върху механизмите на идентификацията. Едни от въпросите, на които текстът се опитва да отговори, са: какво представлява цитирането в този план и какво значение има това за литературознанието.

Този текст е посветен на особеното място на Михаил Бахтин като литературен теоретик. Текстът разчита изключително много на наскоро публикуваната книга на Галин Тханов Животът и смъртта на литературната теория и също така отправя известни критики към нея относно това какво е необходимо, за да станеш литературен теоретик. Бахтин е представен на фона на други двама противопоставени мислители – Андре Йолес и Ерих Ауербах. Докато Йолес се опитва да наложи своя традиционно романтически етимологичен метод върху цялата литература и групира жанровете спрямо определени ключови думи, Ауербах е почти без метод в своя опит да изведе произхода на литературата чрез исторически ориентирана социология. За последния възникването на средния проповеднически стил и жанр sermo humilis дава началото на западноевропейската литература. И Йолес, и Ауербах основават своите тоеории върху паралитературни жанрове и им придават антропологично и цивилизационно значение. От своя страна Бахтин успява да влезе в канона на литературната теория – ще разберем защо. Той представлява междинната методологическа позиция на литературната теория.

Статията проследява генеалогията на теоретичната фикция – хибридна писателска практика, която съзнателно размива границите между философска аргументация и художествен наратив. Като отправна точка се разглеждат ранните дейности на Cybernetic Culture Research Unit (CCRU) в Университета Уорик (1995–2003), чиито ключови фигури Ник Ланд и Марк Фишър институционално „пробиват“ академичния дискурс, за да инжектират в него елементи от киберпънка, окултизма и електронната музика. Чрез близко четене на текстове на Ланд, Фишър и Реза Негарестани (в частност романа есe Циклонопедия) се демонстрира как понятията за хиперверие трансформира литературната фикционалност в инструмент за „реално“ културно въздействие.

В първата част статията ситуира понятието „истеричен реализъм“ (по Джеймс Ууд) като исторически фон за изкристализиране на теория-фикцията1. Втората част анализира CCRU концепти като „срив“ и „гръбначен катастрофизъм“, проследявайки как те циркулират от семинарната зала към блогосферата в началото на XXI век (K-PUNK, Hyperstition, Xenosystems). Третата част изследва фигурата на хиперверието: механизъм, при който фиктивни идеи – подобни на „езиковите вируси“ на Уилям Бъроуз – се актуализират в социално-технологичната действителност. Накрая статията прилага понятието за „малка литература“ (Дельоз/Гатари) – детериториализирана, колективна и неизбежно политическа – за да покаже как теоретичните фикции подкопават йерархиите между „висока теория“ и популярна култура. Заключението защитава тезата, че теория фикцията предлага модел за радикален писателски жест, способен едновременно да описва и да променя реалността, като възвръща на философията статута ѝ на опасна, „магическа“ практика.

1 За различния френски контекст на понятието „теоретична фикция“ вж.: The Emergence of Hyperstition в Aesthetics After Finitude. Melbourne: re.press, 2010, p. 206–207. 

Студията изследва структурните особености на разпространяващия се главно в интернет музикален жанр совиетуейв (sovietwave), като се опитва едновременно да разгледа определени черти от културния контекст на реализирането му и да проблематизира очевидността на контекстуалните кодове, направляващи рецепцията му.

Статията изследва три съвременни български романа с цел да открои особеностите, които позволяват да се използва жанровото определение „документален роман“. Въз основа на определенията за автобиография и роман, дадени от Филип Льожьон през 1975 г., статията прави анализ на тъждествеността на трите инстанции в романите, за да установи дистанцията им спрямо двата жанра. Впоследствие се разглеждат и други гранични жанрове с цел установяването на пространството на документалния роман. Разглеждат се и отделни литературни похвати, с които романите си служат, за да изградят своята художественост. Статията заключава, че документалният роман като такъв има своето място в литературата, като същевременно поддържа силни връзки и с извънлитературни жанрове.

Текстът предлага един възможен прочит на взаимодействието между литература и действителност през фигурата на автора. На фокус е именно автобиографичното полагане на автора във фикционалното пространство на „Балада за Георг Хених“. Като първа част от една автобиографична трилогия („Балада за Георг Хених“, „Германия – мръсна приказка“, „Аутопсия на една любов“) повестта „Балада за Георг Хених“ превръща автофикцията в почерк и стил на писане на Виктор Пасков. Художественият свят на творбата допуска игра с границата между реално и фикционално, която Пасков удържа чрез проблематичната позиция на автора, заявил себе си като такъв, но и като герой на повествованието. Разгръщането на историята за себе си минава през травмите от детството, когато започва големият път към откриването на отговора на въпроса „Кой съм аз всъщност?“.

Статията изследва романа на Тодор П. Тодоров „Хагабула“ като забележителен принос към българския магически реализъм. Важни за сравненията в статията са два женски архетипни образа: на вещицата, въплътена в млада и красива жена, чиято връзка със свръхестественото осъществява и обвързаност с корените на човечеството, и на старата жена, позната от българската литература като символ на майчинството, но и като магическа същност в литературата на 60-те и 70-те от миналия век. Статията изследва и как романът представя загубата на дома и търсенето на обновление, позиционирайки „Хагабула“ едновременно като различен, но и продължаващ българското литературно наследство за коренотърсачеството от миналия век.

Задачата на текста „Шегите на безкрайното: Увод в Дейвид Фостър Уолъс“ е да набележи някои ключови аспекти в мисленето на съвременния американски писател Дейвид Фостър Уолъс. Целта е да се отвори концептуално поле, в което текстовете на този малко познат в локален контекст автор да бъдат мислени, анализирани и критикувани.

В този смисъл статията притежава експлицитно уводен характер и се ограничава не само до най-известната творба на Уолъс – максималисткият 1000+ роман „Безкрайна шега“ — а единствено до заглавието на романа. Така „Шегите на безкрайното“ представя един спекулативен прочит на заглавието, заето от Шекспировия „Хамлет“. Чрез този спекулативен прочит статията разгръща някои от ключовите идеи, теми и позиции на Уолъсoвия текст. Идеи и позиции, които трасират и преплитат полетата на съвременната философия (аналитична и континентална), лаканианската психоанализа и математиката. Оттук статията показва как следите на въпросните полета могат да бъдат открити още в заглавието на Уолъсовия роман. Също така как експликацията на тази следи отваря възможността за едно любопитно преосмисляне на конститутивната модерна трагедия („Хамлет”) и как това преосмисляне би могло да положи основите на динамично концептуално поле, в което Уолъсовото мислене да се реализира.

Не на последно място, след анализа на заглавието, обговарящ основно концептите на „шегата“ и „безкрайното“, текстът насочва и към една особена контраинтуитивна връзка между мисленето на Уолъс и философията на Ален Бадиу, която приема полетата на математиката и психоанализата за ключови в създаването на една съвременна строг а и работеща онтология.

Поемата „Септември“ от Гео Милев е социално-политическа дистопия-утопия. Тя е в традицията, простираща се от „Държавата“ на Платон, през „Ликург“ на Плутарх и „Утопия“ на Томас Мор чак до „Перестройка и новото мислене за нашата страна и целия свят“ от Михаил Горбачов. Изследването първо споменава някои от сигнификативните източници на поемата като дистопия-утопия. След това анализът скицира теоретичните характеристики на жанра дистопия-утопия. Накрая проучването показва, че „Септември“ притежава основните особености на дистопия-утопията. Изследването завършва, посочвайки онези аспекти на утопията, които позволяват комунистическата литературна критика да тълкува „Септември“ като пророчество на неизбежната победа на комунизма в България. Анализът е компаративистки. Той обхваща български и европейско-американски исторически и теоретичен материал. Тълкуването на творбата разглежда различните ѝ нива – от философското и естетическото до поетичното и фонетичното.

Споровете около канона, избух- нали във втората половина на 1980-те и разгорещили се в следващите две десетилетия, са имали разнообразни следствия. Едно от тях е, че те са оста- вили до голяма степен извън критическото внимание понятието за „класика“ и „класическо“ със специфичното му място в историята на идеите. Така, след началната саморазправа с него, от една страна, то започва да изглежда твърде лесно заменимо, например от по-ясно ангажираното с политическите залози на хуманитарните изследвания понятие за „канон“. Класическото се критикува като канонично и канонизирано. Тъкмо поради тази причина то се оказва не просто заменимо, а отстранимо. В съ- временното литературознание думите „класика“ и „класическо“ вече рядко се употребяват критически.

През 2022 година литературният проект Future Fiction, който обещава да представя научнофантастични сюжети, способни да ни помогнат да разберем утрешния ден, публикува малък сборник, наречен Meteotopia: Futures of Climate (In)Justice („Метеотопия: Сюжети на климатичната (не)справедливост“). Замисълът на тази социално ангажирана книжка бе наистина мащабен; тя започва с манифест от Франческо Версо и Ана Рюше, според които „от зората на времето отношението между човека и природата […] има две постоянни характеристики: уважение и подчинение“. През последните векове обаче „подчинението успя да прекърши уважението. Експлоатацията зае мястото на разумното управление. И науката разомагьоса древната мистика на природата, оголвайки я за всеки, който би пожелал да се домогне до нейните ресурси“. Основен виновник за всичко това, разбира се, е капиталистическата система, която днес, в епохата на антропоцена, изглежда, „вече няма конкуренти“ , и тази нейна неоспорвана хегемония прави въобразяването на алтернативни светове трудна, дори невъзможна, но пък за сметка на това необходима задача. Именно с това ужасно сложно начинание се захваща „Метеотопия“ – за да се провали главозамайващо на всички възможни нива