КНИГА 1

Книгата, която любознателните читатели държат в ръцете си, е първият брой от поредицата на Института за литература при БАН „Studia Litteraria Serdicensia“, която беше замислена като продължение на излизалия през 50-те и 60-те години на ХХ век годишник „Известия на института за българска литература при БАН“. В този смисъл темата на нейния първи том изглежда напълно закономерна.

Статията се опитва да даде отговор на въпроса кои са причините за възникване на повторението като устойчива културна практика. Нуждата от него се извежда най-напред от факта, че културата е феномен, който не се наследява биологически, и затова в процеса на предаването ѝ от поколение към поколение нейните норми непрекъснато трябва да се припомнят и актуализират. Оттук и нуждата всяка нова идея да се легитимира като наследена от традицията. В епохата на модерната литература и култура обаче, която издига като основен свой принцип индивидуално-творческото начало, тази нужда от повторение се явява парадокс. И особено една проява на повторението, известна като римейк. Още повече, че опре- делението на това явление се базира не просто на разработването на устойчиви мотиви и сюжети, а върху тяхната обработка в предходни художествени творби, изграждащи един специфичен фонд на културата, който немската изследователка Елизабет Френцел определи с понятието Stoff. За да намери отговор на този парадокс, статията анализира два ха- рактерни случая: Двете филмови адаптации на романа на Индро Монтанели „Генерал дела Ровере“, направени от Роберто Роселини в 1959 г. и Карло Карлеи през 2011, от една страна, а от друга – из- вестната романова четирилогия на Томас Ман „Йосиф и неговите братя“, написана върху известния библейски сюжет. В резултат от анализа на тези характерни случаи, статията стига до отговор на въпроса каква е функцията на повторението в културата. От една страна, то цели да постави съществуващия ред на пробле- матизация и преоценка в съответствие с нуждите на променящата се социална среда. От друга страна обаче, посочвайки древните корени на разработвания мотив, повторението осигурява идентичност и континуитет на света. А явлението римейк, като рожба на постмодерната епоха, въвежда едно много ефективно правило: Нека не 19се заблуждаваме, че нашият начин да се вижда и оценява светът, е единствено правилният. Много по-добре е да се съпоставят раз- личните начини, което осигурява една много по-надеждна основа за свободно морално съждение, като в същото време се съхранява устойчивостта и идентичността на света.

Повторението и подражанието са неизменна част от развитието на познанието и цивилизацията. Статията „Римейкът – между подражанието и творчеството“ проследява генеалогията и историята на практиките на повторение и обновление в историята на изкуството, както и приложението им в по-широк контекст в други области. Изследват се практиките на римейка в различните изкуства – неговите мотиви, похвати и функции. Концептуализирани са въпросите за същността на римейка през призмата на антиномиите оригинал – копие, оригинал – фалшификат, подражание, заимстване и творчество. Засегнати са въпросите за автентичността и авторството.

В първата част на статията съпоставям филмови практики като римейк и адаптация в двойното им качество на процеси и продукти. Проследявам възникването и значенията на първото понятие, появата и развититето му като дейност в киното и теоретичното му осмисляне чрез изследвания на Ж. Садул, Т. Гънинг, Т. Лийч, К. Веревис, Дж. Форест, А. Уилямс и др. Откроявам концептуално и с примери разлики спрямо адаптацията и защитавам необходимостта от разграничаване на явленията, независимо от сходствата помежду им. Във втората част разглеждам мрежата от сродни формати за пренаправяне на филмови продукти и тяхната роля в популярната култура.

Статията се фокусира върху понятието лайфстайл и съвременните техники за изграждането му. Изследва се преходът от концепцията на Антъни Гидънс за лайфстайл (базирана върху ре- флексивния проект за Аза) към новите форми за конструиране на проекта за себе си с помощта на интернет и новите технологии. Индивидуалността в дигиталната епоха се преживява като поред- ната фикция – всеки иска да бъде различен, точно защото всеки е един и същ. Същевременно обаче търсенето на уникалност се постига единствено чрез познати, повтаряни до безкрайност форми. Лайфстайлът днес неизбежно е комбинация от реални и виртуални елементи, в които новото се постига чрез непрестанни повторения и „подобрения“ на вече съществуващото.

Текстът разглежда разпространената днес творческа стра- тегия на ремиксирането и един от продуктите ѝ – Ремикс. За изясняване естеството му се прави съпоставка с понятията „римейк“, „кавър“ и „ремикс“ (с малка буква). Проследява се историческото развитие на ремикса и превръщането му в двигател на претворяването на културата през XXI век.

Западната модерност дължи своето влияние като културно-политически модел на строгите разграничения, които прокарва между природата и културата, както и между техните подразделе- ния. Творческата преработка на митологични и фолклорни мотиви, която често откриваме в късномодерната литература и популярна култура, позволява да бъдат намирани начини за преодоляване на тези разграничения. Такава преработка показва различни възмож- ности за обединяването на езическото с монотеистичното наслед- ство, на традиционните сюжети и представи с модерната наука и култура, на точните науки с другите области на културата, на „изкуството заради самото изкуство“ с политическата ангажираност. Строгото разделяне на тези области е модерен конструкт, който е бил много полезен за технологичния и политически прогрес, но кой- то в глобалната епоха все повече се оказва психологически и екологически вреден, както се оказват вредни и строгите разграничения между интересите на отделните индивиди.

Всяко литературно произведение носи в себе си историческия контекст на епохата, в която е създадено, но в нея се наслагва и кон- текстът на епохата, в която то се чете и става популярно. Франц Кафка е от най-анализираните автори заради безспорната му значимост за модерната литература, но и поради необикновената метафоричност и многозначност на текстовете му. Кафка е интересно явление, защото неговите текстове не остаряват, но в същото време се превеждат и препревеждат неуморно в цял свят. Най-известният му разказ „Die Verwandlung“ („Преображението“/„Метаморфозата“) има тридесет и един превода на испански, двадесет и пет на английски, на български – три. Настоящето изследване се фокусира върху въпросите кое налага възникването на нов превод и кога новият превод е нов?

Изследването представя идеи, отнасящи се до новите аспекти на националния дух, отношението между личността и народа и също до възможностите на образната система, в поемата на Пенчо Славейков „Кървава песен“. Пренаписването на познати в историята и литературата образи и събития надхвърля обичайното вписване в общ дискурс или обикновен римейк. Пенчо Славейков сам е учредител на дискурс с нова проблематика и решения, в центъра на които стои различна идея за човека. Изворите на обновлението отвеждат към Платоновата метафизична основа на света и към възможното в разбиранията на Аристотел и те са включени в новия дух на Индивидуализма.

Обект на изследването са фолклорните и митологични сюжети, които биват претворени по различни начини в българската белетристика от Освобождението до Първата световна война, както и идеологическите призми, през които тези сюжети са пречупени.

Статията разглежда потенциала на духовната енергия, вложен в една от творбите на големия поет – т. нар. „молитва на Възраждането“, ролята на отделната личност и нейната отговор- ност пред Бога. Централно място в „Моята молитва“ заемат образи, теми и мотиви от Библията наред с актуални за времето проблеми на институционалната религия, отдалечила се в редица аспекти от същинската грижа за човека. Обърнато е внимание на структурата на молитвата и всичките ѝ компоненти – от мотото до финалната метафора, но и на преобръщането и играта с жанра, породили множество противоречиви тълкувания на текста. Засегнат е въпросът за някои религиозни мотиви, повтарящи се в други Ботеви творби, вкл. идейните внушения на новия завет на поета.

Настоящата статия поставя един от новите романи на Уи- лям Гибсън – „Периферни тела“ – в позиция на сравнение, граници- те на което биват определени от фантомологията на Станислав Лем. Целта на изследването е да се установи доколко проектът на Гибсън може да бъде вписан в традицията на фантоматичното. Компаративният анализ се основава върху мотива за римейка, който е ключов за анализираните текстове.

Статията предлага сравнителен прочит на две новели – „Скот Рейнолдс и непостижимото“ от Емилиян Станев (1973) и „Смърт във Венеция“ от Томас Ман (1913) – „сравнителен“ преди всичко в едър култур-цивилизационен мащаб, при което новелата на Станев подема и доразвива основни теми и мотиви от Томас-Мановата. А именно глобалният проблем за края на западната хуманистична култура под натиска на модерната Техника/Machenschaft (Хайдегер), колабираща към природно-чудовищното. Разглеждат се сходната структура и общите символни топои на двете творби: ‘старец – дете’, ‘Север/Запад – Юг/Изток’...

В литературните, филмовите и компютърните реалности женското „се облича“ в различни проекции. Едно от тези претворявания на женското е вещицата. Вещата жена е обект на редица табута и (пре)направи от дълбока древност. Творците въплътяват разно- родни варианти на вещицата в творбите си, за да направят от образа устойчив модел. Независимо дали е подхранвана от митологичното, готическото или популярното, вещицата въплъщава онази женскост, която буди страх, която не може да бъде докрай рационализирана. Писателките, опиращи се по косвен или директен начин на образа, използват вещицата като особен тип женскост – ту наказвана зара- ди същността си („Цирцея“ на Маделин Милър), ту успяваща да надмогне табута и забрани (Анджела Картър). Как тези „стари“ и в същото време „нови“ същности успяват да съжителстват в модер- ната проза, какви внушения и интерпретационни модели се задават за образа на женското и вещицата, са въпросите, които настоящият доклад цели да постави и разгърне в контекста на преправянето като културна практика.

Една от първите религиозни творби на Стоян Михайлов- ски е цикъл стихотворения, издаден отначало през 1884 г. като част от произведението „Поп Богумил“ и преиздаден два пъти през 1889 г. в значително преработен вид – със заглавието „Sursum corda!“ в стихосбирката „Novissima verba“ и под наслов „Бог (Библийски стихотворения)“ като самостоятелна публикация. Изследването целй да разбере основанията на Михайловски при прекрояването на твор- бата. Внимателният анализ на авторските поправки показва, че те са продиктувани, освен от стремежа към усъвършенстване на творбата, също и от настъпил остър завой в религиозната нагласа на писателя тъкмо в годините между двете издания. Произведението е преориен- тирано от богомилска към християнска вероизповедност. Христия- низацията е осъществена както лексикално, така и чрез вграждане на типични средновековни символи и форми в композицията на цикъла и ритъма на стиха (християнска символика на числата, алюзии към химнографията). Тази техника разкрива религиозното творчество на Михайловски като ключово звено между старата и новата българска литература.

Мотивите за пътуването и приятелството са в основата на сюжета на знаменития роман на Н. Казандзакис „Алексис Зорбас“, те движат и перото на Х. Милър в световноизвестния му пътепис, станал символ на филелинизма – „Колосът от Маруси“. Двете настолни творби анализират проблемите на идентичността (на гърка, но и не само) от индивидуална и социокултурна гледна точка. В статията римейкът е разбиран като (пре)направа или (пре)сътворяване на гръцката идентичност в контекста най-вече на общочовешките морални категории, дарили с едно неподозирано дълговечие книги- те „Алексис Зорбас“ и „Колосът от Маруси“.

Германският сериал „Babylon Berlin“ е може би най-реномираната телевизионна продукция в края на второто десетилетие на XXI век след „Игра на тронове“. Той е типичен пример за съвременното „комплексно“ телевизионно повествование и в същото време предлага идеален материал за изследване на „римейка“ не толкова като чисто филмова практика, а по-скоро в културологичен контекст. Първият етап на „пренаправа“ при сериал „Babylon Berlin“ е екранизирането на романите на Фолкер Кучер за един криминален инспектор от берлинската полиция. Самият автор обаче признава, че се е вдъхновявал не толкова от литературата, колкото от телевизията и киното. Основният аспект в практиката на римейка, реализиран от сериала, е не просто трансформацията на литературните сюжет и характери в нова медия, а цялостно ново възпроизвеждане на света, от който са породени и в който действат те. Това е залезът на Ваймарската република, белязан от социални брожения, политически и икономически катаклизми. Берлин по същото време е най-американизираният европейски метрополис, в който хероинът се продава в аптеките, проституцията е масова професия, а подземният свят обслужва висшата политика.

Филмът на Паоло Дженовезе „Перфектни непознати“ от 2016 г. се радва на висок зрителски интерес, до месец юли 2019 г. има 18 римейка и влиза в „Книгата за рекорди на Гинес“. Сравнителният анализ включва италианския филм, испанската интерпрета- ция, френския римейк и руската киновариация. Статията изследва интермедиалния заряд на оригиналния филм, в който смартфонът функционира като диспозитив, генериращ вторични разкази в об- рамчващия кинонаратив. Обособяват се формите на римейка като „транскултурна адаптация“1 с различна степен на повторение, тран- сформиране и обновление. Предпоставките за високото ниво на „адаптируемост“2 на филма се свързват с новаторската интермеди- ална композиция в съчетание с потенциал за авторско претворяване и адаптиране към локални контексти на рецепция.

Докладът разглежда жанрологичната проблематика на уестърна, като се опитва да деконструира заложената в названието му въображаема географска схематика посредством интерпретацията на разноречивите реитерации на жанрообразуващите му компоненти.

През т. нap. „Златната ера“ на Холивуд обменът на една и съща фабула, под мандата на различни студиа – всяко със своите характерни производствени модели, стилистика и идеологически пристрастия – е често явление. Самата практика предхожда понятието римейк. Определящ фактор при избора на произведение, което да послужи за отправна точка на нова творба е силата на значението му спрямо актуалните обществени процеси. Романтичната среща/сблъсък между представители на различни класи е основен двигател на сюжета в screwball comedy. Тяхното помирение е крайна цел на дискурса на филма. Фокус на настоящето изследване са два филма от този жанр „Ярка дама“ от 1938 г., режисиран от Джордж Стивънс и „Огнено кълбо“ от 1941 г. с автор Хауърд Хоукс. Представеният тук текст изследва идеологическите различия в на- чина, по който филмите разрешават вътрешните си противоречия, подчинени на императива за поддържане на обществения консен- сус; анализира съществените наративни и стилистични отлики, кои- то задават и разнопосочно идеологическо съдържание.

В статията са изследвани видеоигрите, начините, по които те влияят върху аудиторията си и привличат нови фенове, както и бързите темпове, в които се развиват, благодарение на социалната изолация, последствие от световната епидемична криза. Видеоигрите са поставени в контекста на дигиталния свят, в който живеем, като част от новия „социален организъм“ и неговите онлайн форми на комуникация. Направен е преглед на поредицата от видеоигри Tomb Raider и филмовите екранизации, вдъхновени от играта като е обърнато внимание на успешния изграден образ на главната героиня от поредицата Лара Крофт.