От мита до литературата

Западната модерност дължи своето влияние като културно-политически модел на строгите разграничения, които прокарва между природата и културата, както и между техните подразделе- ния. Творческата преработка на митологични и фолклорни мотиви, която често откриваме в късномодерната литература и популярна култура, позволява да бъдат намирани начини за преодоляване на тези разграничения. Такава преработка показва различни възмож- ности за обединяването на езическото с монотеистичното наслед- ство, на традиционните сюжети и представи с модерната наука и култура, на точните науки с другите области на културата, на „изкуството заради самото изкуство“ с политическата ангажираност. Строгото разделяне на тези области е модерен конструкт, който е бил много полезен за технологичния и политически прогрес, но кой- то в глобалната епоха все повече се оказва психологически и екологически вреден, както се оказват вредни и строгите разграничения между интересите на отделните индивиди.

Всяко литературно произведение носи в себе си историческия контекст на епохата, в която е създадено, но в нея се наслагва и кон- текстът на епохата, в която то се чете и става популярно. Франц Кафка е от най-анализираните автори заради безспорната му значимост за модерната литература, но и поради необикновената метафоричност и многозначност на текстовете му. Кафка е интересно явление, защото неговите текстове не остаряват, но в същото време се превеждат и препревеждат неуморно в цял свят. Най-известният му разказ „Die Verwandlung“ („Преображението“/„Метаморфозата“) има тридесет и един превода на испански, двадесет и пет на английски, на български – три. Настоящето изследване се фокусира върху въпросите кое налага възникването на нов превод и кога новият превод е нов?

Изследването представя идеи, отнасящи се до новите аспекти на националния дух, отношението между личността и народа и също до възможностите на образната система, в поемата на Пенчо Славейков „Кървава песен“. Пренаписването на познати в историята и литературата образи и събития надхвърля обичайното вписване в общ дискурс или обикновен римейк. Пенчо Славейков сам е учредител на дискурс с нова проблематика и решения, в центъра на които стои различна идея за човека. Изворите на обновлението отвеждат към Платоновата метафизична основа на света и към възможното в разбиранията на Аристотел и те са включени в новия дух на Индивидуализма.

Обект на изследването са фолклорните и митологични сюжети, които биват претворени по различни начини в българската белетристика от Освобождението до Първата световна война, както и идеологическите призми, през които тези сюжети са пречупени.

Статията разглежда потенциала на духовната енергия, вложен в една от творбите на големия поет – т. нар. „молитва на Възраждането“, ролята на отделната личност и нейната отговор- ност пред Бога. Централно място в „Моята молитва“ заемат образи, теми и мотиви от Библията наред с актуални за времето проблеми на институционалната религия, отдалечила се в редица аспекти от същинската грижа за човека. Обърнато е внимание на структурата на молитвата и всичките ѝ компоненти – от мотото до финалната метафора, но и на преобръщането и играта с жанра, породили множество противоречиви тълкувания на текста. Засегнат е въпросът за някои религиозни мотиви, повтарящи се в други Ботеви творби, вкл. идейните внушения на новия завет на поета.

Настоящата статия поставя един от новите романи на Уи- лям Гибсън – „Периферни тела“ – в позиция на сравнение, граници- те на което биват определени от фантомологията на Станислав Лем. Целта на изследването е да се установи доколко проектът на Гибсън може да бъде вписан в традицията на фантоматичното. Компаративният анализ се основава върху мотива за римейка, който е ключов за анализираните текстове.

Статията предлага сравнителен прочит на две новели – „Скот Рейнолдс и непостижимото“ от Емилиян Станев (1973) и „Смърт във Венеция“ от Томас Ман (1913) – „сравнителен“ преди всичко в едър култур-цивилизационен мащаб, при което новелата на Станев подема и доразвива основни теми и мотиви от Томас-Мановата. А именно глобалният проблем за края на западната хуманистична култура под натиска на модерната Техника/Machenschaft (Хайдегер), колабираща към природно-чудовищното. Разглеждат се сходната структура и общите символни топои на двете творби: ‘старец – дете’, ‘Север/Запад – Юг/Изток’...

В литературните, филмовите и компютърните реалности женското „се облича“ в различни проекции. Едно от тези претворявания на женското е вещицата. Вещата жена е обект на редица табута и (пре)направи от дълбока древност. Творците въплътяват разно- родни варианти на вещицата в творбите си, за да направят от образа устойчив модел. Независимо дали е подхранвана от митологичното, готическото или популярното, вещицата въплъщава онази женскост, която буди страх, която не може да бъде докрай рационализирана. Писателките, опиращи се по косвен или директен начин на образа, използват вещицата като особен тип женскост – ту наказвана зара- ди същността си („Цирцея“ на Маделин Милър), ту успяваща да надмогне табута и забрани (Анджела Картър). Как тези „стари“ и в същото време „нови“ същности успяват да съжителстват в модер- ната проза, какви внушения и интерпретационни модели се задават за образа на женското и вещицата, са въпросите, които настоящият доклад цели да постави и разгърне в контекста на преправянето като културна практика.

Една от първите религиозни творби на Стоян Михайлов- ски е цикъл стихотворения, издаден отначало през 1884 г. като част от произведението „Поп Богумил“ и преиздаден два пъти през 1889 г. в значително преработен вид – със заглавието „Sursum corda!“ в стихосбирката „Novissima verba“ и под наслов „Бог (Библийски стихотворения)“ като самостоятелна публикация. Изследването целй да разбере основанията на Михайловски при прекрояването на твор- бата. Внимателният анализ на авторските поправки показва, че те са продиктувани, освен от стремежа към усъвършенстване на творбата, също и от настъпил остър завой в религиозната нагласа на писателя тъкмо в годините между двете издания. Произведението е преориен- тирано от богомилска към християнска вероизповедност. Христия- низацията е осъществена както лексикално, така и чрез вграждане на типични средновековни символи и форми в композицията на цикъла и ритъма на стиха (християнска символика на числата, алюзии към химнографията). Тази техника разкрива религиозното творчество на Михайловски като ключово звено между старата и новата българска литература.

Мотивите за пътуването и приятелството са в основата на сюжета на знаменития роман на Н. Казандзакис „Алексис Зорбас“, те движат и перото на Х. Милър в световноизвестния му пътепис, станал символ на филелинизма – „Колосът от Маруси“. Двете настолни творби анализират проблемите на идентичността (на гърка, но и не само) от индивидуална и социокултурна гледна точка. В статията римейкът е разбиран като (пре)направа или (пре)сътворяване на гръцката идентичност в контекста най-вече на общочовешките морални категории, дарили с едно неподозирано дълговечие книги- те „Алексис Зорбас“ и „Колосът от Маруси“.