Експериментът на Яворов да бъде не-себе си, да навлезе в зоната на белетристиката, е равнозначен на перформативен акт: видяното пътем, в движение, прекосяването на София съвпадат с встъпването и с излаза от разказа (от прозата). В този компендиумен текст Яворов, възприемайки несвойствена му роля, непрекъснато отпраща към разпознаваеми или скрити жестове на известни писатели, демонстрирайки фамилиарна остензивност в боравенето с тях. Налице е вживяване в Любен-Каравеловия „физиологически очерк“, реминисценции от Алековите фейлетони, иронично-хапливи реплики към П. П. Славейков, подгавряния с поезията на Трифон Кунев. Пътеписната канава на разказа, подбраните софийски топоси откровено напомнят Вазовия цикъл с разкази „Кардашев на лов“. Яворовият текст преизобилства от цитати – от издевателско-пародийните из Ницшевия „Заратустра“ и Евангелието до профанно-вулгаризираното белетризиране на собствени лирически мотиви, т. е. до привидно заглушеното себенасочване към публикувани вече стихотворения.
ВЪВ ВОДОВЪРТЕЖА НА ЦИТАТНАТА ИГРА (НАБЛЮДЕНИЯ НАД ЯВОРОВИЯ БЕЛЕТРИСТИЧЕН ОПИТ „ОТ ОБСЕРВАТОРИЯТА ДО ГАРАТА“)
-
-
Бисера Дакова
- [email protected]
- Институт за литература – Българска академия на науките, Institut für Slawistik – Universität Wien
- България
-
Бисера Дакова (1966). Доцент, доктор по нова и съвременна българска литература в Института за литература – БАН. От есента на 2016 е гост-преподавател по български език и литература в Университет Виена, Австрия. В периода януари–юни 2003: изследователска стипендия „Ернст Мах“ 269към Философския факултет на Университет Виена, с научен ръководител проф. д-р Алфред Пфабиган. В периода 2006–2011 преподава български език и литература в Института за славистика на същия университет и в университета „Фридрих Шилер“ в Йена, Германия. Автор е на редица научни статии в специализирани периодични издания и сборници, както и на монографиите: „Яворов. Археология на автора“ (Стигмати, 2002), „Век и краевековие. Позитивизъм и декаданс в българската литература през ХІХ век; аспекти на ориентализма и културната идентичност“ (Карина-М, 2007), „Der unanthologische Trajanov. Die getilgte Dekadenz. Über die Verwandlungen der poetischen Sprache“ [Неантологичният Траянов. Изличеното декадентство. За преображенията на поетическия език] (Dr. Kovač, 2009). Преводач на голямата австрийска писателка Фридерике Майрьокер: „само ЖЕСТОКО седя“ (Ерго, 2019).
Abstract:Експериментът на Яворов да бъде не-себе си, да навлезе в зоната на белетристиката, е равнозначен на перформативен акт: видяното пътем, в движение, прекосяването на София съвпадат с встъпването и с излаза от разказа (от прозата). В този компендиумен текст Яворов, възприемайки несвойствена му роля, непрекъснато отпраща към разпознаваеми или скрити жестове на известни писатели, демонстрирайки фамилиарна остензивност в боравенето с тях. Налице е вживяване в Любен-Каравеловия „физиологически очерк“, реминисценции от Алековите фейлетони, иронично-хапливи реплики към П. П. Славейков, подгавряния с поезията на Трифон Кунев. Пътеписната канава на разказа, подбраните софийски топоси откровено напомнят Вазовия цикъл с разкази „Кардашев на лов“. Яворовият текст преизобилства от цитати – от издевателско-пародийните из Ницшевия „Заратустра“ и Евангелието до профанно-вулгаризираното белетризиране на собствени лирически мотиви, т. е. до привидно заглушеното себенасочване към публикувани вече стихотворения.
Тема: Автотекстуалност и цитатКлючови думи: жанр белетристика перформатив цитат алюзияИзползвана литература
АРНАУДОВ, М. П. К. Яворов. Личност, творчество, съдба. София: Български писател. 1970.
ДАКОВА, Б. „Песен на песента ми“ – отвъд конвенциите на езика. – Литературна мисъл, XXXIX-XL, 1995-96, № 2, c. 92–104.
КУНЕВ, Тp. Стихове. – Мисъл, XV, 1905, № 3-4, с. 165–167.
МИХАЙЛОВСКИ, Ст. Из присоите на мисълта. – Мисъл, XVI, 1906, № 9, с. 529–538.
НИЦШЕ, Фp. Тъй рече Заратустра (За Свърхчовека и последний човек). Прев. М. Белчева и П. Славейков. – Мисъл, XV, 1905, № 3-4, с. 145–158.
НИЦШЕ, Фр. Тъй рече Заратустра (1. За волната смърт; 2. Нощната песен; 3. За отминаването; 4. Разговор с царете). Прев. М. Белчева. – Мисъл, XV, 1905, № 10, с. 584–594.
СЛАВЕЙКОВ, П. П. Фридрих Ницше (Литературна бележка). – Мисъл, XIII, 1903, № 8, с. 469–470.
СЛАВЕЙКОВ, П. П. Език и култура. – Мисъл, XVII, 1907, № 1, с. 22–36.
ФАГЕ, Е. Когато четях Ницше (Етюди върху философията на Фридрих Ницше). – Мисъл, XVI, 1906, № 1, с. 34–46.
ЯВОРОВ, П. К. В тренът. – Мисъл, XIV, 1904, № 7, с. 349–358.
ЯВОРОВ, П. К. Спомен. – Мисъл, XV, 1905, № 1, с. 16–30.
ЯВОРОВ, П. К. Едно сражение. – Мисъл, XV, 1905, № 3-4, с. 258–273.
ЯВОРОВ, П. К. Угасна слънце, – няма я луната... – Мисъл, XV, 1905, № 6, с. 307.
ЯВОРОВ, П. К. В тъмнината. – Мисъл, XV, 1905, № 10, с. 574–576.
ЯВОРОВ, П. К. Г-н Кирил Христов. – Мисъл, XVI, 1906, № 1, с. 59–70.
ЯВОРОВ, П. К. Възход. – Мисъл, XVI, 1906, № 2, с. 96–97.
ЯВОРОВ, П. К. Чудовище си ти, чудовищно дете. – Мисъл, XVI, 1906, № 4, с. 228–229.
ЯВОРОВ, П. К. Как минаваше времето (Великденски спомени). – Мисъл, XVII, 1907, № 6, с. 397–412.
ЯВОРОВ, П. К. Душата ми, жена, душата ми бе храм. – Мисъл, XVII, 1907, № 1, с. 37.
ЯВОРОВ, П. К. Клеопатра. – Мисъл, XVII, 1907, № 7-8, с. 449–450
ЯВОРОВ, П. К. От обсерваторията до гарата. – Мисъл, XVII, 1907, № 9-10, с. 598–611.
-
