Статията разглежда абсурдистката драма на Самюъл Бекет „В очакване на Годо“ през призмата на автоцитатността, повторението и променящия се контекст. Въз основа на идеите на Жак Дерида за нестабилността на смисъла и контекста и на Радосвет Коларов за мотивната мрежа анализът поставя акцент върху липсата на вътрешна памет в самия фикционален текст. Първото и второто действие се възприемат като самостоятелни, но взаимно оглеждащи се текстове, които са свързани не чрез логическа последователност, а чрез ритмично повторение с вариации. Тази структура внушава усещане за цикличност и застой. Промените в образите на Поцо и Лъки се тълкуват като метатекстуални жестове, които разколебават линейната последователност на действията. Чрез отсъствието на спомен и постоянното повторение на едни и същи действия Владимир и Естрагон пък се оказват затворени в границите на един хронотоп на очакване. Така пиесата представя паметта не като източник на смисъл, а като механизъм на отлагане.
Репертоарът като вид повторение: автоцитатност и памет във „В очакване на Годо“ от С. Бекет
-
-
Йоанна Янева
- [email protected]
- Софийски университет „Св. Климент Охридски“
- България
-
ЙОАННА ЯНЕВА (2001, София) завършва Националната гимназия за древни езици и култури „Св. Константин-Кирил Философ“, а през 2024 г. се дипломира като бакалавър в специалност „Българска филология“ към Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През есента на 2025 г. Й. Янева завършва и магистърската програма „Литературознание“ към същия университет. Научните ѝ интереси са в областта на античната и западноевропейската литература.
Abstract:Статията разглежда абсурдистката драма на Самюъл Бекет „В очакване на Годо“ през призмата на автоцитатността, повторението и променящия се контекст. Въз основа на идеите на Жак Дерида за нестабилността на смисъла и контекста и на Радосвет Коларов за мотивната мрежа анализът поставя акцент върху липсата на вътрешна памет в самия фикционален текст. Първото и второто действие се възприемат като самостоятелни, но взаимно оглеждащи се текстове, които са свързани не чрез логическа последователност, а чрез ритмично повторение с вариации. Тази структура внушава усещане за цикличност и застой. Промените в образите на Поцо и Лъки се тълкуват като метатекстуални жестове, които разколебават линейната последователност на действията. Чрез отсъствието на спомен и постоянното повторение на едни и същи действия Владимир и Естрагон пък се оказват затворени в границите на един хронотоп на очакване. Така пиесата представя паметта не като източник на смисъл, а като механизъм на отлагане.
Тема: Автотекстуалност и цитатКлючови думи: Памет, автоцитатност, репертоар, Самюъл Бекет, абсурдизъм
-
