Български

Събраните в настоящия брой текстове са резултат от малък научен форум, проведен през юни 2022 година под наслов „Литературни метаморфози – между живота и текста“. Обединихме се около идеята, че литературата има отношение към това, което обичайно се нарича реалност, т. е. че тя (въз) действа извън собствено литературното поле и флуидните граници на художествената условност. Към първоначалното ядро от текстове се присъединиха по-късно други, които си позволяваме да привлечем под тази обща рамка, тъй като намираме, че те също споделят схващането за активната, перформативна роля на литературата в света. Без да пренебрегваме идеята за автономия на литературната творба, изследваме напрегнатите граници на литературното; местата, където литературата и науката за нея се разтварят към други области, полета, сфери на човешка (а може би и нечовешка) активност. Интерференциите на литературата с нейния друг или множество други, са червената нишка, която свързва иначе толкова разнообразните и различни изследователски подходи. Понякога по-директно, друг път по-завоалирано, те разкриват симптомите, точките на напрежение, конфликтите, но и седиментациите в отношението творба – реалност. Ако бъдат четени заедно, тези, на пръв поглед безкрайно различни, текстове сгъстяват, фор- мират и позволяват да кристализират логически мостове, алтернативни преходи в мисловните конструкти, които наричаме „съвременност“, „форми на живот“, „култура“, „памет“, „любов“, „безкрайност“, „въображение“.

Настоящият текст си поставя задачата да изследва съответствието между концептуалната матрица на Кантовото понятие „гений“ и неговата фикционална репрезентация в художествената среда на „Песните на Малдорор“ на Лотреамон. Целта е да се види как и доколко познатата Кантова дефиниция се поддържа или е преобърната във фикционалната среда. Ако по определението на Кант геният е необикновено съчетание на въображение, разум, вкус и дух, Малдорор е негов преобърнат образ, мрачен двойник, демон, звездна сила, която възпламенява света в огъня на революцията. Чрез реактуализация на античното наследство на понятието daimon и пресичането му с естетиката на възвишеното се разкрива нова перспектива. Първият фронт на възвишеното се изявява в традиционните образи на океана и математиката, познати от Кантовата естетика. Лотреамон разтваря един втори фронт от образната територия на подпределното възвишено, на апокалиптични, демонични персонажи, материи и сили, чийто произход може да се търси в Античността. За разлика от гения на Кант, Малдорор е демон (daimon), чиято негативна енергия изригва на повърхността на съществуването като деструкция, насилие, хаос и смърт. Негативният опит преобръща координатите на света; става дума за радикален опит, който трансформира хаоса и деструкцията в абсолютна свобода, в безкрайно протичащ живот. Лотреамон преминава естетическото ограничение на действието на гения, поставено от Кант и проектира от сърцето на естетиката нов императив: употребата на литературата като експериментална среда за трансформацията на природата.

Студията поставя въпроса дали след доминацията на индивидуализма като главен житейски принцип в постмодерното време, настъпва преосмисляне важността на интерсубективните връзки и тяхното обновяване. В центъра на изследването е репрезентацията на хетеросексуалната любовна връзка в романа „Allegro Pastel“ от съвременния немскоезичен писател Лайф Ранд. Тя е разгледана на фона на теории за посттрадиционната общност и мястото на любовта в нея на знакови социолози и философи като Улрих Бек, Юрген Хабермас, Зигмунт Бауман, Ерих Фром и в съпоставка с още по-нови изследвания върху любовта като тези на Ева Илуз, Ангелика Кребс, Аарон Бен Зеев. Текстът се опитва да защити тезата, че романът на Ранд представя едно ново, освободено от предразсъдъци понятие за любов, което чрез иронията като основен инструмент, е противопоставено на установената (и проблематична) представа за романтична любов.

Лексемите, носещи специфичен културен заряд и подтекст в своята родна среда, се оказват едно от най-трудните препъникамъчета за преводачите на литературен текст. В това изследване си поставяме за цел да достигнем до същността на културно маркираните понятия, които откриваме още в самото начало на романа „Дон Кихот“, и да анализираме дали и как е възможно те да бъдат пресъздадени на чужд език в своята пълнота, като наблюдаваме работата на преводачи от различни езикови групи и от различни исторически периоди. Посредством няколко кодови имена и понятия, в няколко изречения, образът на рицаря в оригинала бива изграден почти веществено – с мястото, от което произхожда, с титлата му, с копието и щита му, с хранителните му навици, с облеклото му (придаващи му социална и религиозна принадлежност) и не на последно място – с името, което носи. Съществена част от тази „вещественост“ обаче се оказва изгубена или погрешно пресъздадена в разглежданите преводи. Представени са пет от българските, както и по един от френските, английските и руските преводи на произведението. Изборът на чуждоезичните версии е свързан с факта, че българските преводачи до средата на ХХ в. са превеждали романа през посредничеството на френския и руския език, а английският се съпоставя с френския поради времевата близост на създаването им и географската близост на двете приемащи култури. Направен е опит да се очертаят връзките между отделните преводи и влиянията, които те са оказвали един върху друг, както и да се анализират различните стратегии при пресъздаването на национално обагрена лексика през призмата на дефинициите и класификациите на реалиите, предложени от С. Влахов и С. Флорин, както и на теоретичните постулати за езика като културен феномен и за превода – като междукултурен пренос.

Статията разглежда специфични аспекти от възникването и развитието на авангардната литература, и в частност на италианския футуризъм, акцентирайки на връзките му с българския модернизъм. Чрез анализ на твор- бата „Zang Tumb Tuuum. Adrianopoli Ottobre 1912. Parole in Libertà“ от Филипо Томазо Маринети се представя връзката на автора и творбата със конкретни моменти от българската история. Проследява се също развитието на звукоподражателното възклицание „Дзанг тумб тумб“, превърнало се в нарицателно за европейския футуризъм. Обръща се внимание и на промените в представите за тези литературноисторически връзки и процеси.

Статията разглежда сатиричната поезия на Петър Димитров Протич, която се вписва в идеите на Българското възраждане. В своите поетически опити П. Протич утвърждава българската идентичност и противопоставя фигурите на „своя“ и на „другия“. Основни теми за автора са знанието, образованието и ролята на учения и интелектуалеца за общественото развитие. Посредством творчеството си Петър Протич критикува елинофилията сред българите и другите балкански народи през XIX век, осмива безкритичното отношение към гръцките влияния, а също така обект на сатиричното му перо са фолклорните суеверия и невежеството. Емблематични за темата са няколко творби на Петър Протич, писани на чужди езици и все още непреведени на български език са: „La voix de la Bulgaria“, „Ο Εξελληνισμός“, „Le turcoman“ и др. Социалнозлободневната и идеологическата линия, яркото изобразяване на балканския синдром в стихотворенията на гръцкия възпитаник в някаква степен са за сметка на литературните им достойнства. Представата за „другия“ в сатиричните стихотворения на Петър Протич се доближава до масово превъплътения негативен образ в художествените, историческите и публицистичните текстове през българския ΧΙΧ век.

Студията разглежда посредническата роля на възрожденската литература за връзката между човека и Бога и функцията на религиозната ѝ образност, теми и мотиви. Обърнато е внимание на широката библейска основа на жанрове, текстове, паратекстове; на нравственопоучителните елементи в различни по съдържание и стил творби. Проследена е активната употреба на библейски модели и мотиви, видна през целия период, както и започналото им преструктуриране. Щрихирани са знакови имена, които задават параметрите на националното Възраждане и тяхната духовна мисия да възродят българската литература и култура и да ги приобщят към европейската.

Студията, на първо място, щрихира литературноисторическия контекст в началото на XX в. у нас, провокирал първите сериозни творчески импулси в полето на българската детско-юношеска научна фантастика. Отбелязани са на места в текста научно-технически постижения и идеи, важни за извеждането както на прогностичния елемент на научната фантастика, така и за нейната образователна роля – да разкрива не само чудесата на науката, но да обърне внимание и на отговорността, която човек поема (или не) за всяко ново откритие. Във втората и третата част изследването разглежда произведения на Емил Коралов и Елин Пелин; представя техните произведения не просто като фундаментални за появата и развитието на българската детско-юношеска научна фантастика, но през художествените текстове на авторите проследява развитието/еволюцията на фантастичното изображение от приказното към научнофантастичното, в голяма степен и тяхната конвергенция.

Статията разглежда някои от най-проблематичните въпроси на жанровата теория: отношението между понятията род и жанр; основанията за съществуването на жанра и неговата функция в социалното битие на художественото произведение; предпоставките, довели до възникването на жанра като важен елемент на художествената комуникация. След като дълго време жанрът е възприеман предимно като структурно образувание, служещо най-вече за нуждите на класификацията, в последно време се налага идеята, че неговата функция е свързана с комуникативната същност на художествения дискурс. Става все по-ясно, че на практика жанрът изпълнява ролята на дискурсивна норма, организираща всички аспекти и равнища на художественото въздействие. Това обстоятелство определя и ролята, която жанрът играе при реализиране социалните функции на словесното изкуство. Затова и основните предпоставки, довели до възникване на жанра като важен елемент на художествената дейност, се търсят преди всичко със средствата на културната антропология. Най-важната предпоставка за появата му според защитаваната от статията хипотеза е появата на художествената фикция, свързана с възникването на нарацията, разделяща художествения дискурс на две събития – референтно (събитието, за което се разказва) и комуникативно (събитието на самото разказване). Именно тази двусъставност определя всеки художествен дискурс като фикционален, независимо дали представя документални или измислени събития. Другите две основни предпоставки за възникването на литературния жанр са подчертано писменият характер на литературата като специфичен обществен феномен и появата на идеята за естетическа дейност, което от своя страна води до формирането на такива специфични литературни институции, каквито са индивидуалното авторство и поетиката като проява на литературното самосъзнание.

Целта ми е да покажа как ценностите, които ръководят Щайгер в отношението му към литературата и към обществото, престават да бъдат актуални през първата половина на 1960-те. Стремя се също така да покажа по-общата промяна, която настъпва в изследователските подходи в литературознанието и в социалните ценности.
В хода наизложението обсъждам как Щайгер създава:
• своя образцова, идеално-типова поетика; 
• как я свързва с нормативни поетики, създадени преди 1800; 
• как обновява постановки на нормативните поетики чрез модерната историческа нагласа към литературните форми. 
Скицираната от Щайгер поетика е образцова, но не е предписваща и изключваща; тя включва модерни и е открита към бъдещи литературни форми.
Тази постановка е различна от враждебността, която Щайгер засвидетелства към модерната литература в публикациите си през същото десетилетие.
Разбирането му за стил се отнася както за литературата и за изкуството, така и изобщо за живота на една епоха. Той критикува иманентните тълкувания, които не се основават на историческо знание за съответното литературно произведение, а го тълкуват от позицията на съвременни читатели. Според Щайгер „собствено литературоведската работа започва едва тогава, когато сме достигнали до възможността да четем произведението като негови съвременници“. 
Концепцията му не допуска  взаимодействието с миналото, защото предпоставя, че съвременността стои ценностно по-ниско, че не е равностойна на „класическото време“. Осъждането на съвременността и на съвременната литература е елемент от реторичната стратегия на съчиненията му от 1960-те. Модерното изкуство не е в състояние да създаде нравствени образци на общностен живот, каквито създава класическото изкуство. Концепцията на Щайгер е за общностен живот, при законът и личната свобода не са в противоречие.
Общото ми заключение е, че динамичните промени в хуманитарните науки през 1960-те подтикват Щайгер концептуално да се оттегли изцяло във времето 1770-1830. Подходът му загубва своята привлекателност, а класицизмът му започва да изглежда анахроничен.

На 20 юни 2022 г. в Института за славистика, Университет Виена, се състоя Кръгла маса „Теодор Траянов всред българския символизъм / Teodor Trajanov inmitten des bulgarischen Symbolismus“. В този малък форум, проведен на границата между пандемията и „нормалното време“, се включиха видни изследователи на модернизма в българската литература: Михаил Неделчев, Иван Младенов, Елка Димитрова, Пламен Антов, Борис Минков, забележителният познавач на живота и творчеството на Теодор Траянов от периода Млада Виена Младен Влашки, както и изследователи с по-различен профил и научни интереси като Мариета Иванова-Гиргинова, Елка Трайкова, Александра Антонова, Мария Огойска, Вера Радева.

Статията описва ранния творчески период на Теодор Траянов, който протича като трансферен процес между Виена и София. Въз основа на непознати за изследователите текстове и архивни материали се реконструира периодът и се привеждат доказателства за новостта на ранната Траянова поезия като подвластна на духа на Виенския модернизъм.

Студията следва два паралелни, но сплитащи се сюжета. Единият е линейното развитие на Траяновата поезия като процес на херметизация на поетическия език, т. е. последователно, целенасочено изчистване на всяка референциалност към реалността. Така поетическият език на Траянов стига максимално близо до музикалния, ареференциален по природата си. Това е и вторият акцентиран сюжет в студията. Процесът достига крайния си вид в книгата „Пантеон“ именно защото тук концептуално се предпоставя максимална отвореност към външна реалност; тя обаче е елиминирана. Поетическият език на Траянов е разгледан като противоположен на Лилиевата „музикалност“; музикализацията на Траяновата поезия е от коренно различен – не мелодичен (песенен), а структурен (симфоничен) тип. Личният онтогенезис на Траяновата поезия е проектиран в литературноисторически: именно чрез нейния структурен, силно рационален, математически „симфонизъм“ българският символизъм постига своя абсолютен край/телос.

В статията е развита аторската идея на Михаил Неделчев за литературния персонализъм, отнесена по-конкретно към символистическата поезия на Теодор Траянов. Това дава основание този негов символизъм да бъде назован „персоналистически“. Приведени са като примери за съграждане на социокултурни конструкции множество фразеологизми от поезията – най-вече от сбирката „Пантеон“, чрез които се защитава идеята за превръщането на множество големи поети от различни литератури в национални културин герои и в личности-емблеми на цели епохи.

При вглеждане в творчеството на Теодор Траянов се оказва, че повечето от неговите емблематични заглавия възникват много по-късно, едва през 20-те години на ХХ век. Изключим ли ярките орнаментални наслови от началото на ХХ век („Капката на въжделението“, „Меланхолия на вкамененото“), както и малкото оцелели заглавия от тогава („Слънчоглед“, „Нов ден“), то късните заглавия на поета не са поставяни спонтанно с появата на текстовете, а са формули-квинтесенции, износвани продължително и нанасяни с оглед на определена естетическа тенденция. Така заглавията у Траянов бележат промените в неговата поетика: налице са или неголям брой устойчиви наслови, преосмислени от радикално нов контекст; или размножилите се пролетни заглавия, продукт от идеологическия формат на оптимистично-възхождащия български символизъм, наложен в началото на 20-те тодини на ХХ век. Към тях спадат и заглавията, свързани с езически-ритуалното начало („Костер“, „Бял жертвеник“, „Олтарни цветя“), също и насловите, произведени от себестилизирането в духа на немския романтизъм като „Синьо цвете“, „Теменуга“, „Нарциси“, както и всички наслови, изникнали като следствие от контекстуални обвързвания, съотнасяния и утвърждавания в сп. „Хиперион“.

Настоящото изследване има за цел да разгледа мотива за смъртта в ранното творчество на българския символист Теодор Траянов. Изследван е конкретно образът на смъртта в първата стихосбирка на поета „Regina Mortua“ (1909). Работено е по антологията „Освободеният човек“ (1929), включваща творби от периода 1905–1911 г., където „Regina Mortua“ заема първата част.

Настоящата статия представя три текста на талантливия, рано отишъл си критик Васил Пундев, който следи отблизо творческите прояви на Теодор Траянов и неговите съвременници поети и прозаици и ги отразява на страниците на сп. „Демократически преглед“ и в книгата си „Днешната българска лирика“. Критическият поглед на Пундев е дълбок и аналитичен, тонът му е рязък, заключенията му са детайлно аргументирани, с почти математическа прецизност, като анализът на стиха и композицията се разклонява и към психологическа археология на представа за поетовия Аз. В наблюденията си върху поетиката на Траянов Васил Пундев подхожда специфично, извеждайки положителното си възприемане на поета от по-скоро негативни по своето съдържание критични бележки.

Статията представлява част от изследване върху унаследяването на модернистичните тенденции в българската литература от периода 1944–1989 г., когато тя е доминирана от социалистическия реализъм. Тази приемственост не е концептуално манифестирана от протагонистите си. Често е умишлено подценявана и неглижирана от критиците и изследователите, работили през периода. Не са редки и случаите, в които тя бива изопачено и тенденциозно използвана за отхвърлянето на творби и автори – чрез оборотните клейма на „буржоазния формализъм“ и „упадъчните идеи“. Така се създава традиция на премълчаването ѝ, която по инерция бива приета в някаква степен дори и от литературознанието след 1989 г. В настоящия текст във фокус е връзката между фигурите на Теодор Траянов и Иван Пейчев – един „тандем“ във времето, за който почти не е ставало дума в литературната история.

Предлагаме на вниманието на научната общност блок материали, подготвени в памет на литературоведа доц. д-р Румен Шивачев (1958–2022). Чрез него ние, колегите на учения от Института за литература на БАН, бихме искали не само да засвидетелстваме своето отношение към преждевременно напусналия ни колега, но и да отдадем дължимото към неговото научно творчество, като синтетично го представим пред научната и културна общественост.

Резюме. Статията е посветена на паметта на литературоведа Румен Шивачев (1958–2022). Тя има обзорен характер, но в нейния фокус са най-вече трудовете му в областта на литературното изворознание. Особена ценност притежават посветените на наследството на д-р Кр. Кръстев, между които се открояват три книги, подготвени с вещина от учения. Накрая се изтъква една закономерност в развитието на Р. Шивачев: от работата с конкретни писмени извори той върви към концептуалните обобщения и от тях – към конкретни литературоведски изследвания.

Резюме. Статията представлява скрупульозна рецензия за последната книга на доц. д-р Р. Шивачев „Ракурси към ранната модерност: психологизъм и символизъм“. Глава по глава са проследени и анализирани основните идеи на автора. Но статията има амбицията да надскочи жанра на рецензията. Като стъпва на конкретния си предмет, тя поставя теоретичния проблем за отношението между метода и неговия предмет: кога методът недоловимо започва да се еманципира от предмета си и зазвучава като предмет сам на себе си: анализът на определена творба като начин да се разкрият възможностите на метода. Изводът: изследвания като това демонстрират самостойната ценност на литературната теория. Преставането ѝ да е слуга на литературата, оперативен инструментариум, и превръщането ѝ в цел сама по себе си, в пълноценно творчество.

Заявената в заглавието позиция на символа „между“ съвсем не означава, че изкуството стои на една страна, а науката в противоположната. Нямам предвид и някакво строго разграничение на самия символ като функционално автономна област или комплекс. Даже допълнително ще уточня, че в случая имам предвид само художествената литература, тъй като писмеността изобщо представлява литература, а тя се отнася както за „Фауст“, така и за Общата теория на относителността или за аксиомите и геометрията на Евклид. Струва ми се, че такава всеобхватност на символа е непостижима и за най-развития писмен език. Затова в изследването си „Ракурси към ранната модерност. Психологизъм и символизъм“ се ограничавам с художествената литература, и то само с поезията.

ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ НА РУМЕН ШИВАЧЕВ

Южнославянският превод на пълната версия на Capita de temperantia et virtute (CPG 7862) е засвидетелстван в повече от 40 български, сръбски, руски и молдовско-влашки ръкописа, най-ранният от първите десетилетия на XIV в. Изследването на текста показва два превода (среднобългарски и сръбски от Света гора) и една преработка на първия превод. Преводите циркулират от Парория и Велико Търново до Светогорските обители и до манастирите Манасия и Раваница. Аскетическите сборници, в които се намират преписите, са съставени от съчинения на Марк Отшелник (IV–V в.), Йоан Карпатийски (V в.), Йоан Лествичник (579–649), Евагрий Понтийски, Нил Синайски (345–430), а по-късно в състави заедно с Диадох Фотикийски (ок. 400–ок. 486), Таласий Либийски (ок. 590–660), Симеон Нови Богослов (949–1022), Никита Стетат (1005–ок. 1090), Максим Изповедник (580–662); след 1340 г. се включват произведения на Григорий Синаит (ок. 1275–1347). Историята на Capita de temperantia в славянски преводи до голяма степен е свързана с историята на балканската аскетична литература.

В статията се прави систематизация и съпоставка на преписите на два от вариантите на службата за света Петка Търновска (Параскева Епиватска) в българската и сръбската книжнина от ХІV до ХVІІ век. Представени са поетапните редакции на двете служби и въз основа на изследване на състава и структурата им се стига до извода, че редакциите им ясно се отличават една от друга, и може да се определят като отделни служби. Видинската служба е запазена в преписи и редакции възникнали във Влахо-Молдовското княжество, в Полското кралство и в Русия, докато сръбската служба липсва в ръкописите в книгохранилищата по тези земи (т. е. извън територията на България и Сърбия). Така се стига до предположението, че Григорий Цамблак, който установява култа към светицата в североизточните славянски земи с православно християнско население, е въвел в богослужението видинската служба и е много по-вероятно той да е автор на видинската служба за св. Петка Търновска, отколкото на сръбската.

В статията е направена съпоставката между съдържанието на ръкопис ЦИАИ 182 – Панигирика на дяк Андрей от 1425 г., и още 6 ръкописа, разделени в 3 групи. При съпоставянето на съдържанията на ръкописите, включени в първата група и на тези във втора и трета група се разкриват особеностите на състава на ръкописи, писани с ресавски правопис на Света гора по времето, по което е създаден и Панегирикът на дяк Андрей в Белград при управлението на деспот Стефан Лазаревич (1402–1427) и по нареждане на патриарх Никон, което е отбелязано в приписката към ръкописа.

Статията предлага възможни отговори на въпроса дали диетологичните календари, разпространявани сред южните славяни през Късното средновековие, се практикуват или служат само за четиво. Във връзка с това се открояват основните специфики във византийския и в славянския културен контекст, в които се разгръща интересът към диететиконите. На базата на тази съпоставка е изказано предположението, че на славянска почва този приложен жанр би могъл да притежава преди всичко символна стойност, и, макар да задава модел за конкретен modus vivendi, е преди всичко знак на престижа, маркер за читателски нагласи и културни потребности. Привлечена е информация от извори, която доказва реалната възможност да се изпълняват зададените в календарите хранителни предписания. В същото време, с оглед на паметниците, преписвачите и, най-общо казано, на духовните промените, настъпили през Късното средновековие, четенето на диететологичните съчинения през този период се интерпретира като социокултурен феномен, като част от по-широката авторефлексия на оформящия се нов читател и ползвател.

В Руския държавен архив в Москва (РГАДА), фонд Оболенски, оп. 1, № 88 се съхранява сръбски ръкопис от началото на XVI в. с уникално съдържание. На л. 211а–218а се съдържа писмовник с формуляри за писма до висши духовници и владетели, който е най-ранният известен сръбски епистолар. Съпоставката с други сръбски писмовници показва, че епистоларът има уникален състав и повечето от текстовете в него нямат паралели. Забелязват се сходства между някои от образците в РГАДА 88 и БАН 31, които вероятно имат общ първоизточник, съставен въз основа на византийски образец. Епистоларът в РГАДА 88 отразява навлизането на жанра в сръбската книжнина, но и обогатяването му с текстове, характерни за сръбската действителност.

Текстът предлага критичен прочит на изказаните от Б. Ст. Ангелов предположения за наличието на сръбски архаичен превод на новогръцката антология „Съкровище“ на Дамаскин Студит (Венеция, 1557/58). Резултатите от проучването потвърждават тезата за резистентност на сръбската традиция спрямо нея. Изложени са и открити в неговия ход нови данни за преписваческата дейност на рилски книжовници от кръга на Йосиф Брадати през XVIII в., за археографската история на архаичния средногорски Белградски дамаскин от XVII в., притежание на виден сръбски църковник около 40-те години на XVIII в. в патриаршеското и митрополитско средище Сремски Карловци. Предложена е също така идентификация на превода и нова датировка на единствения несъмнен сръбски препис на слово от „Съкровище“ („За неделя кръстопоклонна“), включено в Хилендарски комплект от чети-минеи, съставен ок. 1623–1626 г.

През 2021 г. доц. д-р Огнян Ковачев чества своя шестдесети рожден ден. Във връзка с това Катедрата по теория на литературата към СУ

„Св. Климент Охридски“ организира двудневен форум на 26–27 ноември 2021 г. в негова чест под наслов „Кино, канон, готика“ с фокус върху теоретичните и литературноисторическите му интереси през годините.

Кино, готика, канон не са само три събирателни точки. Те са цели изследователки траектории, около които Огнян Ковачев не просто фокусира научните си интереси, а прокарва като нови пътища в българското литературознание. Отделните тематични ядра на настоящия брой бележат ярките акценти от работата на О. Ковачев, които продължават да бъдат разработвани от самия него и от редица други изследователи. Такива са научните проблеми на адаптацията и репрезентацията, каноничното и извънканоничното в литературата и киното, готическото и възвишеното, алтернативни канони и алтерации на канона, световната литература.

Тези търсения са включени в настоящия брой на „Studia Litteraria Serdicensia“. Редакторите му изразяват сърдечна признателност към Института за литература при БАН и най-вече към проф. Пламен Антов, главен редактор на изданието, за поканата това начинание да се разгърне на страниците на изданието, както и за търпението, грижата към детайла и професионалната работа по целия път – от идеята до реализацията. Тези съвместни усилия Ви дават възможност като читатели да се срещнете с литературоведския свят на О. Ковачев, видян през погледа на авторите от следващите страници.

Статията разглежда трансформацията на сюжетни елементи във филмовата адаптация на сборниците „Корени“ и „Вечни времена“, осъществена във филма на Асен Шопов „Вечни времена“ от 1974 г. Вниманието е насочено към разликите в изграждането на образа на баба Неделя в литературния текст и във филма. Смъртта на баба Неделя, представена във филма, е видяна като част от цялостната стратегия на киното от този период, което разтваря конструираната от литературния текст циклична „вечност“, разполагайки я по оста на социално-историческото време.

Изследването се основава на констатацията за специфична обвързаност на филмите и разказите на Уди Алън с литературния канон. Като специален фокус е избран настойчивият ангажимент на неговите сценарии към руския класически роман и към старогръцката трагедия. Представени са наблюдения върху своеобразията на прочита, който Алън прави на образцовите литературни текстове, и се предлага хипотеза за механизма, по който работят анализираните интермедиални референции.

Като тръгва от няколко публикации на Айзенщайн от края на 1920-те, статията разисква проблема за наличието на дълбока, същностна близост между езика на киното като перфектната симбиоза на език и техника (а кинокамерата като перфектната машина) и различни модуси на източната/японска традиционна култура: хайку поезията, театъра кабуки, традиционната живопис укийо-е, както и природата на самото пиктографско писмо. „Езиковият“ сюжет е разгледан като част от мащабния поврат в западната култура/изкуство в началото на ХХ век като радикален кризисно-обновителен акт на преодоляване на собствената „класическа“ традиция в отношението към реалността. За философска парадигма на сюжета е използван „вторият“ Хайдегер, и по-специално „Из един диалог за езика. Между един японец и един питащ“ (1953/54).

Изследването разглежда разновидностите на интимността, представени в романа и филма „Обслужвал съм английския крал“, и показва как тоталитаризмът приоритизира любовта към партията и партийния лидер пред интимната полова любов, а също така и как нацистката идея за чиста раса превръща човешката сексуалност в животинско съвкупление.

Във фокуса на настоящия анализ е романът на Мопасан „Силна като смъртта“, третиращ темата за художника и в частност за изображението. Предлагаме съдържанието му да се разгледа през призмата на мултиплицирането на отраженията (двойници, повторения, подобия) като опит за поставяне под въпрос на мимезиса. Според нас френският автор представя копия на герои и предмети с различна степен на отклонения от оригинала на отражателен принцип с цел да размие първообраза и да доведе до постепенната му загуба на референциалност. Мопасан пресъздава ситуация, в която мимезисът сякаш се изпразва от съдържанието си, защото се произвеждат толкова много отражения на отраженията, които започват да се заместват едно друго, докато се създаде халюцинаторната картина на свят без възможна трайна репрезентация. Подобна картина е твърде субективна и подкопава самата предпоставка за обективност на изображението, свързана с принципите на реализма и натурализма. Затова подозираме, че Мопасан е част от онези предмодерни творци, които търсят нови форми и похвати без да се откъсват кардинално от класическите такива, и въпреки че осъзнава изхабеността им, именно посредством безбройните повторения, се опитва да ги впримчи в израза на собственото им отрицание.

През 2020 г. Жулия Дюкурно получи престижната филмова награда „Златна палма“ за последния си филм „Титан“. Награждаването ѝ породи редица нееднозначни реакции, включително и у нас. Макар новото ѝ произведение отново да се фокусира върху жената и нейните преживявания, смелите решения на Дюкурно и феминисткото звучене на филмите ѝ са видими в продукцията от 2016 „Сурово“. Този филм играе с ролите и представите, налагани дълго в киното, за пасивната роля на жената. Героинята на Дюкурно буквално и метафорично „вкусва“ кръвта на живота. Историята на Жустин и нейната ритуална трансформация алюзират готическата традиция на представяне на вампира. Но докато класическият готически вампир подхранва своето безсмъртие (а и сексуалност), хранейки се с кръвта на своите жертви, кръвожадната героиня на Дюкурно „пие“ своя път към осъзнаване на собственото удоволствие и намиране на емоционална връзка. Не без значение е и приемствеността в жаждата на Жустин – тя я наследява от своята майка. Този текст разглежда филма „Сурово“ като женски прочит на класическата готика и типизацията на женския персонаж.

Статията обследва мита за двойника и неговите проявления в литературата. Фокусът й е насочен върху новелата „Приключение в новогодишната нощ“ на Е. Т. А. Хофман. Последователно се проследяват фигурите на двойници в новелата и разколебаните азови идентичности на героите. Многообразието на аза и неговата разколебаност са разгледани през концепцията на Карл Густав Юнг за цялостната личност.

Статията разглежда един цикъл преводни „страховити“ творби, групирани около „Магнетизм и душеборци“ (1856) от Едгар По, появили се в периодични издания след края на Кримската война (1853–1856), дело на книжовници като Тодор Шишков, Ст. С. Бобчев, Константин Фотинов, Христо Ваклидов, Никола Михайловски, Димитър Блъсков, Пандели Кисимов и др. Тези текстове съответстват на един постоянен интерес на човека към страшното и свръхестественото, който има своите по-стари книжовни и фолклорни (устни) прояви, но в средата на ХІХ в. получава нови форми на изява в книжнината. В тази посока са потърсени сходствата на тези извяни с жанра на готическия роман. Маркирани са някои трансформации на българска почва, на първо място изместването на антикатолическите настроения от антигръцки, както и връзките на „страховитите“ творби с оригиналната белетристика.

В статията са очертани параметрите на ужасното в славянската средновековна литература от византийски тип. Цел на изследването е чрез проспективен подход средновековното ужасно в славянската му разновидност да се сравни с готическия вариант на същата категория. Анализирани са различни по произход, жанр и стил преводни и оригинални славяноезични творби от IX до XVII в., като за съпоставка са привлечени и по-късни текстове. Сред основните контекстуални значения на славянските средновековни думи за ужас са: 1. ‘страх’, 2. ‘състрадание’, 3. ‘страх, съчетан с учудване’, 4. ‘комбинация от учудване и възторг’. Внимание е отделено на значително намаленото присъствие на словесни сигнали за изживявяне на ужас-съчувствие във византийските мъченически жития и, напротив, ескалирането на ужаса в славянските им варианти (в творчеството на св. Димитрий Ростовски). Това, което обединява средовековното и готическото ужасно, са преди всичко свръхестественото като източник на ужаса и свързването между ужаса и възвишеното. Разкриването пред разума на Божествения замисъл за спасението на хората, който е най-възвишеното явление в историята на света, стимулира богословстването на ума и предизвиква възторг, който обаче в средновековните славянски текстове често се назовава чрез лексемата оужасъ и нейните производни. Причината за това се търси преди всичко в гръцкото съответствие ἔκστασις, което клони към назоваване на родово понятие за излизане извън обичайните емоционални състояния, за всякакъв вид екстремни изживявания – положителни или отрицателни.

Текстът се спира върху генеалогия на терора и тероризма, като интерпретира политическата реторика на Френската революция и политическата теория на Просвещението, за да очертае рецепцията на готическата литература в Англия в края на XVIII век. С това статията се опитва да установи връзките в употребата на терора в литературата и политиката, за да представи динамиката между художествената литература и властта по отношение на терора и тероризма в конкретната времева рамка.

Статията разглежда диалога „Мрачни нощи“ на Хосе Кадалсо от гледна точка на готическите и просвещенските елементи в него. Докато носител на просвещенските идеи е главният герой Тедиато, готиката се дължи на ужасяващата атмосфера и дебнещото на всяка крачка свръхестествено. Конституиращите готическата поетика дихотомии между свръхестественото минало и пречистеното от свръхестественост настояще в диалога се трансформират в опозиции между рационалния Тедиато и суеверния Лоренцо. Благодарение на жанра на диалога напрежението между двата полюса остава постоянно, а това на свой ред допринася за силното въздействие на „Мрачни нощи“.

Настоящият текст се фокусира върху идеята за саморефлексивния характер на готическото, като се проследява по какъв начин дадената концепция присъства в романа „Принс“ на аржентинския писател Сесар Айра. Извежда се твърдението, че един от белезите на подобна „готическа“ саморефлексивност се откриват в понятието за готически смях, което е част от работата на Огнян Ковачев върху готическата литература.