Бисера Дакова

На 20 юни 2022 г. в Института за славистика, Университет Виена, се състоя Кръгла маса „Теодор Траянов всред българския символизъм / Teodor Trajanov inmitten des bulgarischen Symbolismus“. В този малък форум, проведен на границата между пандемията и „нормалното време“, се включиха видни изследователи на модернизма в българската литература: Михаил Неделчев, Иван Младенов, Елка Димитрова, Пламен Антов, Борис Минков, забележителният познавач на живота и творчеството на Теодор Траянов от периода Млада Виена Младен Влашки, както и изследователи с по-различен профил и научни интереси като Мариета Иванова-Гиргинова, Елка Трайкова, Александра Антонова, Мария Огойска, Вера Радева.

При вглеждане в творчеството на Теодор Траянов се оказва, че повечето от неговите емблематични заглавия възникват много по-късно, едва през 20-те години на ХХ век. Изключим ли ярките орнаментални наслови от началото на ХХ век („Капката на въжделението“, „Меланхолия на вкамененото“), както и малкото оцелели заглавия от тогава („Слънчоглед“, „Нов ден“), то късните заглавия на поета не са поставяни спонтанно с появата на текстовете, а са формули-квинтесенции, износвани продължително и нанасяни с оглед на определена естетическа тенденция. Така заглавията у Траянов бележат промените в неговата поетика: налице са или неголям брой устойчиви наслови, преосмислени от радикално нов контекст; или размножилите се пролетни заглавия, продукт от идеологическия формат на оптимистично-възхождащия български символизъм, наложен в началото на 20-те тодини на ХХ век. Към тях спадат и заглавията, свързани с езически-ритуалното начало („Костер“, „Бял жертвеник“, „Олтарни цветя“), също и насловите, произведени от себестилизирането в духа на немския романтизъм като „Синьо цвете“, „Теменуга“, „Нарциси“, както и всички наслови, изникнали като следствие от контекстуални обвързвания, съотнасяния и утвърждавания в сп. „Хиперион“.