КНИГА 8

Статията иска да следва малко по-различна посока в актуалния разговор за световната литература. Тя се стреми да „умножи“ световната литература и да демонстрира, че няма световна литература сама по себе си, а по-скоро различни световни литератури, защото в различно време различните общности произвеждат различни конструкти, които обозначават като световна литература. Заглавието сигнализира, че си имаме работа с отговори на въпросите какво е световната литература и как да пишем нейната история, идващи от Съветска Русия в протежение на период от около седемдесет години. Акцентът е поставен върху уроците, които могат да се извлекат от съветския интерес към нея. Най-важният сред тях е решимостта на съветските интелектуалци да възприемат световната литература по систематично незападоцентричен начин. С това СССР се оказва пионер в един подход, който предвещава нашите собствени тревоги днес, както се опитвам да разкрия. Но налице е и друга поука: разговорът за световната литература не протича във вакуум, той непрекъснато взаимодейства с разговорите, които обществата водят за собствените си национални литератури и литературни теории, въздейства им и сам се влияе от тях. Започвам с кратка формулировка на четири исторически налични значения на понятието „световна литература“, които работят в съветските дебати. След това идентифицирам три различни културни и идеологически хоризонта (рамки) на мислене за световната литература в Съветския съюз и което е много важно – откривам тяхната обща основа, свързващата спойка в основния подход на де-оксидентализация на самото понятие за световна литература – отношение, което съветските интелектуалци, занимаващи се с този проблем, последователно отстояват.

Статията се занимава с природата на факта, включен в структурата на жанрово граничните художествени/фикционални биографии. Приема се, че пресъздаденият от авторското въображение факт (исторически, биографичен) е имплицитно литературен, освен ако не се въвежда с конкретен документ. В подкрепа на това твърдение се привличат теоретични обосновки на Ю. Тинянов. Примерите за перипетиите на достоверни факти за личността и творчеството на Ф. Достоевски в жанра на фикционалната биография са от романа на Дж. М. Кутси „Майсторът от Петербург“. В това произведение авторската интерпретация се постига чрез оригинална интертекстуална игра, която възпроизвежда литературната личност на Досто- евски и сложната конструкция на неговия художествен свят.

Статья входит в цикл публикаций, представляющих результаты исследования ее автором российской и зарубежной фантастики XX–XXI вв. с точки зрения воплощения в ней художественного образа Мира Посмертия как особого локуса, в котором протекает загробное существование человека (человеческой души). В статье рассмотрена специфика и функции одного из ведущих лейтмотивов в художественной структуре повествования о посмертии – мотива памяти. Показано, что данный лейтмотив интерпретируется писателями в нескольких смысловых аспектах и включает в себя ряд соподчиненных мотивов: «память себя» как основа посмертной самоидентификации личности, память о близких людях и прожитой жизни, память живых об умерших и, наконец, память человечества о собственной истории. По результатам анализа сделан вывод об общем смысле лейтмотива: память – это и уникальный след в истории, который оставляет каждый человек, и долг живых по отношению к мертвым, и коллективный опыт, формирующий человечество. А в ряде текстов – еще и незыблемая основа существования самого Мира Посмертия.

Изследването разглежда руската поезия на XX век, попадаща в полето на авангарда, представя особености на културните процеси, развитието на авангардните тенденции, промените във функциите на изкуството и езика, векторите и концепциите. Осмислят се границите на литературния феномен. Бунтът срещу естетическите норми изисква търсенето на нови пропорции и нови аспекти на възприятие. Както ранният, така и авангардът от втората половина на века си поставят за цел да разтърсят възприемателя, да разчупят автоматизма на четене, да предизвикат активно неприемане или неразбиране. Оттук похвати, свързани със затрудненото четене като „заумните“ творения, „отсечените“ думи, множеството неологизми, нару- шените синтактични конструкции, сплавянето на несъчатаеми естетически или тематично явления. Авангардните версии на изкуството от двадесети век акцентират върху съпротивата срещу етикетните прояви на културата, противопоставяйки като алтернатива редуцираната, небрежна форма, утвърждаваща чрез отрицание прорива към сакралното и истинското, търсенето на нови позитивни значения.

Статията е част от по-голямо изследване върху руската/съветска антиупопия в литературата, а частично и в киното. В нея предмет на четене е „Ледяная трилогия“ на Владимир Сорокин, съдържаща романите „Лёд“ (2002), „Пътят на Бро“ (2004) и „23000“ (2005).

В статье исследуются средства художественного воплощения че- ловека переходного времени – периода 1990-х гг. – на материале болгарской и русской литератур (сборника рассказов «Орел или решка» («Ези-ту- ра», 1999) Д. Энева, сборника рассказов и повестей «Девяностые» (2024) Р.В. Сенчина). Ключевую роль в прозе обоих писателей играет оказавший- ся в маргинальном положении «маленький человек». Многие персонажи имеют подчеркнуто асоциальный характер. Интерес обоих авторов к мар- гинальным героям, обращение к транзитным, граничным пространствам и ситуациям обусловлены спецификой внелитературного контекста – философией переходного времени 1990-х гг., периода утраты прежней системы аксиологических координат, резких общественно-политических трансформаций. По результатам анализа было выявлено, что писатели тяготеют к раз- ным стратегиям создания образа человека переходного времени: Энев чаще прибегает к моделированию гетерогенного пространства и описывает двойственное положение современного человека через спациальные оппозиции, в то время как Сенчин сосредоточивает свое внимание на внутреннем мире героя, передавая его психологическое состояние через внутренние монологи и несобственно-прямую речь. В его произведениях также можно выделить несколько типов маргинальных героев и моделей их поведения (от распада личности до попыток обретения новых жизненных ориентиров).

През 1800 година в последния брой на списание „Атенеум“ Фридрих Шлегел помества кратък текст под заглавие „За неразбираемостта“, с който отговаря на обвинения, отправени срещу него и списанието. Отвъд конкретния повод обаче изкристализира една висока задача, която Шлегел си поставя и тук, и по-широко в своята работа, а именно произвеждането на нов тип читател, който ще търси не ясния и леснодостъпен език, а такъв, чието критическо мислене и ентусиазъм за предизвикателствата на рефлексията ще го тласкат към симфилософия – терминът, с който романтическото поколение обозначава типа сътрудничество (и в „Атенеум“, и извън него), съмишленичеството, колективното усилие за философстване „заедно“, сътворчеството по пътя към големия хоризонт на мисълта.

Някои предмети на човешкото размишление привличат – било защото има нещо в самите тях, било защото има нещо у нас самите – към все по-задълбочено размишление, и колкото повече се отдаваме на това привличане и се изгубваме в тях, толкова повече те се превръщат в един единен предмет, който ние – в зависимост от това дали го търсим и намираме в себе си, или извън себе си – характеризираме като природа на нещата или като определение на човека. Други предмети вероятно никога не биха привлекли вниманието ни, ако в свещена самота посвещавахме наблюдението си изключително и единствено на този предмет на всички предмети и ако не се намирахме във взаимоотношения с други хора, едва от общуването с които да изникват подобни отношения и понятия за отношения, които при по-внимателна рефлексия да се разгръщат и разпластяват до предмети на размишлението, т. е. включително тук да следват тъкмо противоположния ход на нещата.

Предложените по-долу на българския читател стихове са от късния период на Фридрих Хьолдерлин (1770–1843), когато поетът – състудент и приятел на колосите на Немския идеализъм Шелинг и Хегел от Тюбингенската семинария – вече е изпаднал в период на видимо умопомрачение, продължило десетилетия, до самата му смърт (въпреки спекулациите от някои тълкуватели, че то е било преструвка, помагала му да се крие от реални или въображаеми политически противници и преследвания, най-вече във връзка с опитите за съдебен процес срещу неговия другар Исак фон Синклер и конспирациите за сваляне на вюртембергския курфюрст). В този период поетът обитава прочутата си кула в Тюбинген, част от дома на семейството на дърводелеца Ернст Цимер, когато помрачението на съзнанието му се редува с кратки периоди на просветление, а приемането на рядко наминаващите любопитни гости – и с продължителни импровизации на пиано и опити за творчество, вдъхновено от гледката отвисоко към река Некар.

В последните семинарни занятия по „Литература на Българското възраждане“ симптоматично пролича овладяното, ала заразително пристрастие на Сирма Данова към мястото на Паисий Хилендарски като особен вид конструктор или по-точно – около което се фокусираше нейният изследователски интерес – субстрат на терена на националната културна идентичност. Тогава не знаехме, че привилегироването на този въпрос е свързано с актуалната ѝ научна работа, не си давах- ме сметка, че този труд ще бъде нейната лебедова песен.