Във фокуса на този текст е духовният и литературен живот на руските емигранти в България след болшевишката революция през 1917 г., в основата на който са тревогата и загрижеността за съдбата на тяхната родна култура в следреволюционна, съветска Русия. Засегнати са проблемите за създаване на култура и литература в емиграция, за драмата на емигрантския творец, за смисъла на творчеството, когато на художника са му насилствено прекъснати връзките с родината и му е отнета възможността пълноценно да общува със своите читатели. Поставя се специален акцент върху контактите на емигрантите с местната култура, нещо нетипично за руската диаспора в други точки на света.
Руските писатели и учени емигранти в България проявяват изострен изследователски интерес към културата на тази страна, към приликите в духовния живот на двата народа, към паралелните явления в двете култури – българската и руската. Те се оказват твърде предразположени към художествено и научно изследване на българската история, култура и литература, което се вижда както от емигрантската, така и от местната книгоиздателска продукция и периодика. Особено значение има интензивната им преводаческа работа върху произведения от българския фолклор, поезия и художествена проза, които чрез емигрантското книгоиздаване и периодичен печат достигат до различни краища на света. От българските творци, от българската интелигенция по онова време културната инвазия на руските емигранти в България се приема като позитивно явление, като катализатор за развоя на българските културни и литературни процеси и като епизод от вече съществуващата тенденция на проникване на руското културно влияние в българската действителност. Непредвидената среща с руската култура в лицето на руските литератори, театрали и учени емигранти предполага множество потенциални възможности за положително въздействие върху културния и литературния живот в България.
Изгнание и литература (Из литературния живот на руските емигранти в България през 20-те и 30-те години на XX век)
-
- ИНВЕРСИЯИНСТИТУЦИЯИнститут за литература – Българска академия на наукитеEMAILДЪРЖАВАБългария
Радостин Русев е доцент, доктор по филология в Института за литература при БАН. Завършва Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ (първа специалност „Руска филология“, втора специалност „История“) през 1986 г., като част от следването му (1983–1984) е в Държавния институт за руски език „А. С. Пушкин“ в Москва, Русия. От 1989 работи в Института за литература, където е последователно редовен докторант (1989–1992), филолог-проучвател (1992–1994), научен сътрудник ІІ ст. (1994–1998), научен сътрудник І ст. (1998–2003). От 1993 е доктор с дисертационен труд на тема „Валентин Распутин и „селската проза“ в съвременната руска литература“. От 2003 е доцент с хабилитационен труд на тема „Метафорите на постмодернизма в руската литература“. Научният му интерес е в областите руска художествена литература (ХХ и ХХІ век); българо-руски литературни диалози през ХХ век; култура и литература на руската емиграция в България (20-те и 30-те г. на ХХ век); постмодернизъм в литературата; литература и интернет; театър и литература.
Автор на монографията „С маска и няколко лица. Валентин Распутин и руската „селска проза“ (60-те–80-те г. на ХХ век) (2000)“. Отговорен редактор на енциклопедичния справочник „Периодика на руската емиграция в България 1920–1943“ (2012) и на редица научни сборници, ръководител на научноизследователски проекти, проучващи литературата на руската емиграция в България и руската литература в мрежата.
-
ПРОБЛЕМНА ОБЛАСТ