REVIEWS

Книгата на Анна Алексиева „Христо Ботев: Идеологическо моделиране на героичния образ“ е книга за нацията и нейната не особено дълга история – от 1848 година до днес. Книга, която разкрива колебанията на идеологическото махало, чиято амплитуда се определя от силата на отделните социално-визионерски проекти през годините. И четена по този начин, книгата на Анна Алексиева разгръща един цялостен и дълбинен разказ за културната история на българската нация. Изследването задава много въпроси за това кой е Христо Ботев. При това авторката ги задава и на големите езикови модели ChatGPT и BgGPT в усилията си да свери собствената си аналитична точка с машинната. „Ще призная, че ми се иска българският изкуствен интелект да не е отражение на „естествения“, споделя Анна Алексиева с лека ирония наблюдението си, съдържащо драматична сериозност. Авторката има право на тази ирония. Тя е допустима, позволена, разбираема, а драматичността зад нея се получава от наблюденията ѝ върху влиянието, оказвано върху колективното мислене, от страна на едрите и натежали от противоречиви идеологически конотации национални сюжети.

Споровете около канона, избух- нали във втората половина на 1980-те и разгорещили се в следващите две десетилетия, са имали разнообразни следствия. Едно от тях е, че те са оставили до голяма степен извън критическото внимание понятието за „класика“ и „класическо“ със специфичното му място в историята на идеите. Така, след началната саморазправа с него, от една страна, то започва да изглежда твърде лесно заменимо, например от по-ясно ангажираното с политическите залози на хуманитарните изследвания понятие за „канон“. Класическото се критикува като канонично и канонизирано. Тъкмо поради тази причина то се оказва не просто заменимо, а отстранимо. В съвременното литературознание думите „класика“ и „класическо“ вече рядко се употребяват критически.

През 2022 година литературният проект Future Fiction, който обещава да представя научнофантастични сюжети, способни да ни помогнат да разберем утрешния ден, публикува малък сборник, наречен Meteotopia: Futures of Climate (In)Justice („Метеотопия: Сюжети на климатичната (не)справедливост“). Замисълът на тази социално ангажирана книжка бе наистина мащабен; тя започва с манифест от Франческо Версо и Ана Рюше, според които „от зората на времето отношението между човека и природата […] има две постоянни характеристики: уважение и подчинение“. През последните векове обаче „подчинението успя да прекърши уважението. Експлоатацията зае мястото на разумното управление. И науката разомагьоса древната мистика на природата, оголвайки я за всеки, който би пожелал да се домогне до нейните ресурси“. Основен виновник за всичко това, разбира се, е капиталистическата система, която днес, в епохата на антропоцена, изглежда, „вече няма конкуренти“ , и тази нейна неоспорвана хегемония прави въобразяването на алтернативни светове трудна, дори невъзможна, но пък за сметка на това необходима задача. Именно с това ужасно сложно начинание се захваща „Метеотопия“ – за да се провали главозамайващо на всички възможни нива

В последните семинарни занятия по „Литература на Българското възраждане“ симптоматично пролича овладяното, ала заразително пристрастие на Сирма Данова към мястото на Паисий Хилендарски като особен вид конструктор или по-точно – около което се фокусираше нейният изследователски интерес – субстрат на терена на националната културна идентичност. Тогава не знаехме, че привилегироването на този въпрос е свързано с актуалната ѝ научна работа, не си давах- ме сметка, че този труд ще бъде нейната лебедова песен.