КНИГА 9

Статията проследява генеалогията на теоретичната фикция – хибридна писателска практика, която съзнателно размива границите между философска аргументация и художествен наратив. Като отправна точка се разглеждат ранните дейности на Cybernetic Culture Research Unit (CCRU) в Университета Уорик (1995–2003), чиито ключови фигури Ник Ланд и Марк Фишър институционално „пробиват“ академичния дискурс, за да инжектират в него елементи от киберпънка, окултизма и електронната музика. Чрез близко четене на текстове на Ланд, Фишър и Реза Негарестани (в частност романа есe Циклонопедия) се демонстрира как понятията за хиперверие трансформира литературната фикционалност в инструмент за „реално“ културно въздействие.

В първата част статията ситуира понятието „истеричен реализъм“ (по Джеймс Ууд) като исторически фон за изкристализиране на теория-фикцията1. Втората част анализира CCRU концепти като „срив“ и „гръбначен катастрофизъм“, проследявайки как те циркулират от семинарната зала към блогосферата в началото на XXI век (K-PUNK, Hyperstition, Xenosystems). Третата част изследва фигурата на хиперверието: механизъм, при който фиктивни идеи – подобни на „езиковите вируси“ на Уилям Бъроуз – се актуализират в социално-технологичната действителност. Накрая статията прилага понятието за „малка литература“ (Дельоз/Гатари) – детериториализирана, колективна и неизбежно политическа – за да покаже как теоретичните фикции подкопават йерархиите между „висока теория“ и популярна култура. Заключението защитава тезата, че теория фикцията предлага модел за радикален писателски жест, способен едновременно да описва и да променя реалността, като възвръща на философията статута ѝ на опасна, „магическа“ практика.

1 За различния френски контекст на понятието „теоретична фикция“ вж.: The Emergence of Hyperstition в Aesthetics After Finitude. Melbourne: re.press, 2010, p. 206–207. 

Студията изследва структурните особености на разпространяващия се главно в интернет музикален жанр совиетуейв (sovietwave), като се опитва едновременно да разгледа определени черти от културния контекст на реализирането му и да проблематизира очевидността на контекстуалните кодове, направляващи рецепцията му.

Статията изследва три съвременни български романа с цел да открои особеностите, които позволяват да се използва жанровото определение „документален роман“. Въз основа на определенията за автобиография и роман, дадени от Филип Льожьон през 1975 г., статията прави анализ на тъждествеността на трите инстанции в романите, за да установи дистанцията им спрямо двата жанра. Впоследствие се разглеждат и други гранични жанрове с цел установяването на пространството на документалния роман. Разглеждат се и отделни литературни похвати, с които романите си служат, за да изградят своята художественост. Статията заключава, че документалният роман като такъв има своето място в литературата, като същевременно поддържа силни връзки и с извънлитературни жанрове.

Текстът предлага един възможен прочит на взаимодействието между литература и действителност през фигурата на автора. На фокус е именно автобиографичното полагане на автора във фикционалното пространство на „Балада за Георг Хених“. Като първа част от една автобиографична трилогия („Балада за Георг Хених“, „Германия – мръсна приказка“, „Аутопсия на една любов“) повестта „Балада за Георг Хених“ превръща автофикцията в почерк и стил на писане на Виктор Пасков. Художественият свят на творбата допуска игра с границата между реално и фикционално, която Пасков удържа чрез проблематичната позиция на автора, заявил себе си като такъв, но и като герой на повествованието. Разгръщането на историята за себе си минава през травмите от детството, когато започва големият път към откриването на отговора на въпроса „Кой съм аз всъщност?“.

Статията изследва романа на Тодор П. Тодоров „Хагабула“ като забележителен принос към българския магически реализъм. Важни за сравненията в статията са два женски архетипни образа: на вещицата, въплътена в млада и красива жена, чиято връзка със свръхестественото осъществява и обвързаност с корените на човечеството, и на старата жена, позната от българската литература като символ на майчинството, но и като магическа същност в литературата на 60-те и 70-те от миналия век. Статията изследва и как романът представя загубата на дома и търсенето на обновление, позиционирайки „Хагабула“ едновременно като различен, но и продължаващ българското литературно наследство за коренотърсачеството от миналия век.

Задачата на текста „Шегите на безкрайното: Увод в Дейвид Фостър Уолъс“ е да набележи някои ключови аспекти в мисленето на съвременния американски писател Дейвид Фостър Уолъс. Целта е да се отвори концептуално поле, в което текстовете на този малко познат в локален контекст автор да бъдат мислени, анализирани и критикувани.

В този смисъл статията притежава експлицитно уводен характер и се ограничава не само до най-известната творба на Уолъс – максималисткият 1000+ роман „Безкрайна шега“ — а единствено до заглавието на романа. Така „Шегите на безкрайното“ представя един спекулативен прочит на заглавието, заето от Шекспировия „Хамлет“. Чрез този спекулативен прочит статията разгръща някои от ключовите идеи, теми и позиции на Уолъсoвия текст. Идеи и позиции, които трасират и преплитат полетата на съвременната философия (аналитична и континентална), лаканианската психоанализа и математиката. Оттук статията показва как следите на въпросните полета могат да бъдат открити още в заглавието на Уолъсовия роман. Също така как експликацията на тази следи отваря възможността за едно любопитно преосмисляне на конститутивната модерна трагедия („Хамлет”) и как това преосмисляне би могло да положи основите на динамично концептуално поле, в което Уолъсовото мислене да се реализира.

Не на последно място, след анализа на заглавието, обговарящ основно концептите на „шегата“ и „безкрайното“, текстът насочва и към една особена контраинтуитивна връзка между мисленето на Уолъс и философията на Ален Бадиу, която приема полетата на математиката и психоанализата за ключови в създаването на една съвременна строг а и работеща онтология.

Поемата „Септември“ от Гео Милев е социално-политическа дистопия-утопия. Тя е в традицията, простираща се от „Държавата“ на Платон, през „Ликург“ на Плутарх и „Утопия“ на Томас Мор чак до „Перестройка и новото мислене за нашата страна и целия свят“ от Михаил Горбачов. Изследването първо споменава някои от сигнификативните източници на поемата като дистопия-утопия. След това анализът скицира теоретичните характеристики на жанра дистопия-утопия. Накрая проучването показва, че „Септември“ притежава основните особености на дистопия-утопията. Изследването завършва, посочвайки онези аспекти на утопията, които позволяват комунистическата литературна критика да тълкува „Септември“ като пророчество на неизбежната победа на комунизма в България. Анализът е компаративистки. Той обхваща български и европейско-американски исторически и теоретичен материал. Тълкуването на творбата разглежда различните ѝ нива – от философското и естетическото до поетичното и фонетичното.

Споровете около канона, избух- нали във втората половина на 1980-те и разгорещили се в следващите две десетилетия, са имали разнообразни следствия. Едно от тях е, че те са оста- вили до голяма степен извън критическото внимание понятието за „класика“ и „класическо“ със специфичното му място в историята на идеите. Така, след началната саморазправа с него, от една страна, то започва да изглежда твърде лесно заменимо, например от по-ясно ангажираното с политическите залози на хуманитарните изследвания понятие за „канон“. Класическото се критикува като канонично и канонизирано. Тъкмо поради тази причина то се оказва не просто заменимо, а отстранимо. В съ- временното литературознание думите „класика“ и „класическо“ вече рядко се употребяват критически.

През 2022 година литературният проект Future Fiction, който обещава да представя научнофантастични сюжети, способни да ни помогнат да разберем утрешния ден, публикува малък сборник, наречен Meteotopia: Futures of Climate (In)Justice („Метеотопия: Сюжети на климатичната (не)справедливост“). Замисълът на тази социално ангажирана книжка бе наистина мащабен; тя започва с манифест от Франческо Версо и Ана Рюше, според които „от зората на времето отношението между човека и природата […] има две постоянни характеристики: уважение и подчинение“. През последните векове обаче „подчинението успя да прекърши уважението. Експлоатацията зае мястото на разумното управление. И науката разомагьоса древната мистика на природата, оголвайки я за всеки, който би пожелал да се домогне до нейните ресурси“. Основен виновник за всичко това, разбира се, е капиталистическата система, която днес, в епохата на антропоцена, изглежда, „вече няма конкуренти“ , и тази нейна неоспорвана хегемония прави въобразяването на алтернативни светове трудна, дори невъзможна, но пък за сметка на това необходима задача. Именно с това ужасно сложно начинание се захваща „Метеотопия“ – за да се провали главозамайващо на всички възможни нива