Паралитературни жанрове и литературност

Статията проследява как предвид малкия обем на съхранени свидетелства за дела на жени през Средновековието – факт, който се обяснява и с лишаването на женския пол от глас – би следвало да се разчита повече на създаването на съвкупност от текстове, които влизат в диалог помежду си, отколкото на фокусирано и задълбочено вглеждане в конкретно произведение. В статията биват предоставени два концентрични примера: първо се взима под внимание личността на Компюта Донцела (Флоренция, XIII в.), а впоследствие се разглежда и един от съхранените сонети, адресирани до самата поетеса, като се прави опит да се проследи произходът на споменатата в него Гостанца. Изследването цели да покаже как натрупването на взаимосвързани текстови свидетелства спомага за открояването на отличителни черти на социокултурната реалност на средновековната жена.

Доскоро маргиналното изучаване на еготекстовете се е превърнало в актуално научно поле, което постоянно поставя под въпрос традиционната представа за централни и периферни явления и автори в литературата. Настоящата статия цели да привлече внимание към автобиограф и автобиографичен текст, които са останали в сянката на литературния канон. Изследването се фокусира върху интерпретацията на автобиографията „Повесть о рождении моем, происхождении и всей жизни“ на княз И. М. Долгоруков (1764–1823), видна личност в руската културна сцена от края на XVIII и началото на XIX век. Въпреки че през живота си И. М. Долгоруков е бил доста успешен писател, днес се смята за „второстепенен“ автор. Не по-щастлива съдба има и обемната му автобиография, която дълго време не е публикувана. Все пак изследването на този текст е интересно за разбирането на еволюционната динамика на мъжката автобиографична проза в Русия през разглежданата епоха. Анализът позволява да се идентифицират някои типични характеристики на тогавашните автобиографии в период, когато все още жанрът не е кристализиран. В същото време изследването подчертава многото новаторски елементи на автобиографичния дискурс на този писател. За тази цел в изследването текстът на И. М. Долгоруков се сравнява с „каноничните“ автобиографии на А. Т. Болотов (1738–1833) и Г. Р. Державин (1743–1816).

Микроисторията се обособява като независима област след 50-те години на XX век, набирайки популярност в Италия, Мексико, Франция и САЩ. Въпреки нейната нарастваща популярност цялостните теоретически и методологически изследвания десетилетия наред остават малко на брой. Въпреки различията в своя подход и в разбиранията си френският историк Еманюел льо Роа Ладюри и мексиканският историк Луис Гонсалес-и-Гонсалес, и двамата – френски възпитаници, са ключови фигури в развитието на микроисторията. Льо Роа Ладюри съсредоточава своя архивен анализ върху социалните, икономическите и религиозните прояви в по-малки населени места във Франция. Луис Гонсалес изследва микрокосмоса на мексиканските села, подчертавайки местната динамика и местните „малки“ гласове. И двамата историци обаче подчертават значението на микроскопичните подробности за разбирането на по-големите „исторически наративи“, въпреки критиките на историците, повлияни от лингвистичния обрат, и въпреки обвиненията в редукционизъм и фикционализация. Приносът на Льо Роа Ладюри и Луис Гонсалес помогна за оформянето на микроисторията като нюансиран подход към историческите изследвания, който балансира между локалния „разказ“ и по-широкия социално-политически контекст.

„Животът като цитат“ („das zitathafte Leben“) е фраза, която Томас Ман формулира в тържественото си слово по случай 80-ия рожден ден на Зигмунд Фройд, за да представи своята визия за живота, който винаги се изгражда от (не)съзнавани повторения на предварително готови модели. В настоящата статия се предлага анализ на формулата за „живота като цитат“ в два плана. Понятието е разгледано веднъж в рамките на речта на писателя и втори път в контекста на психоанализата с акцент върху механизмите на идентификацията. Едни от въпросите, на които текстът се опитва да отговори, са: какво представлява цитирането в този план и какво значение има това за литературознанието.

Този текст е посветен на особеното място на Михаил Бахтин като литературен теоретик. Текстът разчита изключително много на наскоро публикуваната книга на Галин Тханов Животът и смъртта на литературната теория и също така отправя известни критики към нея относно това какво е необходимо, за да станеш литературен теоретик. Бахтин е представен на фона на други двама противопоставени мислители – Андре Йолес и Ерих Ауербах. Докато Йолес се опитва да наложи своя традиционно романтически етимологичен метод върху цялата литература и групира жанровете спрямо определени ключови думи, Ауербах е почти без метод в своя опит да изведе произхода на литературата чрез исторически ориентирана социология. За последния възникването на средния проповеднически стил и жанр sermo humilis дава началото на западноевропейската литература. И Йолес, и Ауербах основават своите тоеории върху паралитературни жанрове и им придават антропологично и цивилизационно значение. От своя страна Бахтин успява да влезе в канона на литературната теория – ще разберем защо. Той представлява междинната методологическа позиция на литературната теория.

Статията проследява генеалогията на теоретичната фикция – хибридна писателска практика, която съзнателно размива границите между философска аргументация и художествен наратив. Като отправна точка се разглеждат ранните дейности на Cybernetic Culture Research Unit (CCRU) в Университета Уорик (1995–2003), чиито ключови фигури Ник Ланд и Марк Фишър институционално „пробиват“ академичния дискурс, за да инжектират в него елементи от киберпънка, окултизма и електронната музика. Чрез близко четене на текстове на Ланд, Фишър и Реза Негарестани (в частност романа есe Циклонопедия) се демонстрира как понятията за хиперверие трансформира литературната фикционалност в инструмент за „реално“ културно въздействие.

В първата част статията ситуира понятието „истеричен реализъм“ (по Джеймс Ууд) като исторически фон за изкристализиране на теория-фикцията1. Втората част анализира CCRU концепти като „срив“ и „гръбначен катастрофизъм“, проследявайки как те циркулират от семинарната зала към блогосферата в началото на XXI век (K-PUNK, Hyperstition, Xenosystems). Третата част изследва фигурата на хиперверието: механизъм, при който фиктивни идеи – подобни на „езиковите вируси“ на Уилям Бъроуз – се актуализират в социално-технологичната действителност. Накрая статията прилага понятието за „малка литература“ (Дельоз/Гатари) – детериториализирана, колективна и неизбежно политическа – за да покаже как теоретичните фикции подкопават йерархиите между „висока теория“ и популярна култура. Заключението защитава тезата, че теория фикцията предлага модел за радикален писателски жест, способен едновременно да описва и да променя реалността, като възвръща на философията статута ѝ на опасна, „магическа“ практика.

1 За различния френски контекст на понятието „теоретична фикция“ вж.: The Emergence of Hyperstition в Aesthetics After Finitude. Melbourne: re.press, 2010, p. 206–207. 

Студията изследва структурните особености на разпространяващия се главно в интернет музикален жанр совиетуейв (sovietwave), като се опитва едновременно да разгледа определени черти от културния контекст на реализирането му и да проблематизира очевидността на контекстуалните кодове, направляващи рецепцията му.

Статията изследва три съвременни български романа с цел да открои особеностите, които позволяват да се използва жанровото определение „документален роман“. Въз основа на определенията за автобиография и роман, дадени от Филип Льожьон през 1975 г., статията прави анализ на тъждествеността на трите инстанции в романите, за да установи дистанцията им спрямо двата жанра. Впоследствие се разглеждат и други гранични жанрове с цел установяването на пространството на документалния роман. Разглеждат се и отделни литературни похвати, с които романите си служат, за да изградят своята художественост. Статията заключава, че документалният роман като такъв има своето място в литературата, като същевременно поддържа силни връзки и с извънлитературни жанрове.

Текстът предлага един възможен прочит на взаимодействието между литература и действителност през фигурата на автора. На фокус е именно автобиографичното полагане на автора във фикционалното пространство на „Балада за Георг Хених“. Като първа част от една автобиографична трилогия („Балада за Георг Хених“, „Германия – мръсна приказка“, „Аутопсия на една любов“) повестта „Балада за Георг Хених“ превръща автофикцията в почерк и стил на писане на Виктор Пасков. Художественият свят на творбата допуска игра с границата между реално и фикционално, която Пасков удържа чрез проблематичната позиция на автора, заявил себе си като такъв, но и като герой на повествованието. Разгръщането на историята за себе си минава през травмите от детството, когато започва големият път към откриването на отговора на въпроса „Кой съм аз всъщност?“.

Статията изследва романа на Тодор П. Тодоров „Хагабула“ като забележителен принос към българския магически реализъм. Важни за сравненията в статията са два женски архетипни образа: на вещицата, въплътена в млада и красива жена, чиято връзка със свръхестественото осъществява и обвързаност с корените на човечеството, и на старата жена, позната от българската литература като символ на майчинството, но и като магическа същност в литературата на 60-те и 70-те от миналия век. Статията изследва и как романът представя загубата на дома и търсенето на обновление, позиционирайки „Хагабула“ едновременно като различен, но и продължаващ българското литературно наследство за коренотърсачеството от миналия век.

Задачата на текста „Шегите на безкрайното: Увод в Дейвид Фостър Уолъс“ е да набележи някои ключови аспекти в мисленето на съвременния американски писател Дейвид Фостър Уолъс. Целта е да се отвори концептуално поле, в което текстовете на този малко познат в локален контекст автор да бъдат мислени, анализирани и критикувани.

В този смисъл статията притежава експлицитно уводен характер и се ограничава не само до най-известната творба на Уолъс – максималисткият 1000+ роман „Безкрайна шега“ — а единствено до заглавието на романа. Така „Шегите на безкрайното“ представя един спекулативен прочит на заглавието, заето от Шекспировия „Хамлет“. Чрез този спекулативен прочит статията разгръща някои от ключовите идеи, теми и позиции на Уолъсoвия текст. Идеи и позиции, които трасират и преплитат полетата на съвременната философия (аналитична и континентална), лаканианската психоанализа и математиката. Оттук статията показва как следите на въпросните полета могат да бъдат открити още в заглавието на Уолъсовия роман. Също така как експликацията на тази следи отваря възможността за едно любопитно преосмисляне на конститутивната модерна трагедия („Хамлет”) и как това преосмисляне би могло да положи основите на динамично концептуално поле, в което Уолъсовото мислене да се реализира.

Не на последно място, след анализа на заглавието, обговарящ основно концептите на „шегата“ и „безкрайното“, текстът насочва и към една особена контраинтуитивна връзка между мисленето на Уолъс и философията на Ален Бадиу, която приема полетата на математиката и психоанализата за ключови в създаването на една съвременна строг а и работеща онтология.