КНИГА 7

Събраните в настоящия брой текстове са резултат от малък научен форум, проведен през юни 2022 година под наслов „Литературни метаморфози – между живота и текста“. Обединихме се около идеята, че литературата има отношение към това, което обичайно се нарича реалност, т. е. че тя (въз) действа извън собствено литературното поле и флуидните граници на художествената условност. Към първоначалното ядро от текстове се присъединиха по-късно други, които си позволяваме да привлечем под тази обща рамка, тъй като намираме, че те също споделят схващането за активната, перформативна роля на литературата в света. Без да пренебрегваме идеята за автономия на литературната творба, изследваме напрегнатите граници на литературното; местата, където литературата и науката за нея се разтварят към други области, полета, сфери на човешка (а може би и нечовешка) активност. Интерференциите на литературата с нейния друг или множество други, са червената нишка, която свързва иначе толкова разнообразните и различни изследователски подходи. Понякога по-директно, друг път по-завоалирано, те разкриват симптомите, точките на напрежение, конфликтите, но и седиментациите в отношението творба – реалност. Ако бъдат четени заедно, тези, на пръв поглед безкрайно различни, текстове сгъстяват, фор- мират и позволяват да кристализират логически мостове, алтернативни преходи в мисловните конструкти, които наричаме „съвременност“, „форми на живот“, „култура“, „памет“, „любов“, „безкрайност“, „въображение“.

Настоящата статия защитава аргумента, че както в митологичната, така и в предсократическата мисъл са съществували тенденции, проправили пътя за една изрична философия на безтелесността, наследена от елинистичния ум и процъфтяла във формите на полова амбивалентност. Като се фокусирам върху олицетворяването на безграничността и понятието аpeiron, аз обсъждам произхода на проблема за безтелесността и изследвам неговите тенденции в митичната (предфилософска) мисъл и в едноелементните теории, подтикнат от аргументи от феминистките постструктуралистки теории и от феминистка философия, до пред- и пост-сократически/пост-платонически нагласи, които сливат въплъщението и женствеността. Статията има за цел да демонстрира, че проблемът за безтелесността е характеризиран от предплатоническа амбивалентност по отношение на physis, произтичаща от отношенията между женственост, елементност и смърт. Показвам, че проблемът с обезтелесяването е тясно свързан с половата амбивалентност както в митологията (при женски митични фигури), така и при предсократиците (т. е. „елементи“ и „принципи“), които преобразуват женската безграничност в мъжки героизъм. В постмитологичния свят връзката между жените и смъртта става проблематична, което от своя страна води до една мъжка тревога около възпроизводството: тревога, осланяла се на съзвездието от жени, смърт, безграничност и безформеност и един процес, който в крайна сметка порицава изгубеното свръхестествено мъжко тяло.

Настоящият текст си поставя задачата да изследва съответствието между концептуалната матрица на Кантовото понятие „гений“ и неговата фикционална репрезентация в художествената среда на „Песните на Малдорор“ на Лотреамон. Целта е да се види как и доколко познатата Кантова дефиниция се поддържа или е преобърната във фикционалната среда. Ако по определението на Кант геният е необикновено съчетание на въображение, разум, вкус и дух, Малдорор е негов преобърнат образ, мрачен двойник, демон, звездна сила, която възпламенява света в огъня на революцията. Чрез реактуализация на античното наследство на понятието daimon и пресичането му с естетиката на възвишеното се разкрива нова перспектива. Първият фронт на възвишеното се изявява в традиционните образи на океана и математиката, познати от Кантовата естетика. Лотреамон разтваря един втори фронт от образната територия на подпределното възвишено, на апокалиптични, демонични персонажи, материи и сили, чийто произход може да се търси в Античността. За разлика от гения на Кант, Малдорор е демон (daimon), чиято негативна енергия изригва на повърхността на съществуването като деструкция, насилие, хаос и смърт. Негативният опит преобръща координатите на света; става дума за радикален опит, който трансформира хаоса и деструкцията в абсолютна свобода, в безкрайно протичащ живот. Лотреамон преминава естетическото ограничение на действието на гения, поставено от Кант и проектира от сърцето на естетиката нов императив: употребата на литературата като експериментална среда за трансформацията на природата.

Студията поставя въпроса дали след доминацията на индивидуализма като главен житейски принцип в постмодерното време, настъпва преосмисляне важността на интерсубективните връзки и тяхното обновяване. В центъра на изследването е репрезентацията на хетеросексуалната любовна връзка в романа „Allegro Pastel“ от съвременния немскоезичен писател Лайф Ранд. Тя е разгледана на фона на теории за посттрадиционната общност и мястото на любовта в нея на знакови социолози и философи като Улрих Бек, Юрген Хабермас, Зигмунт Бауман, Ерих Фром и в съпоставка с още по-нови изследвания върху любовта като тези на Ева Илуз, Ангелика Кребс, Аарон Бен Зеев. Текстът се опитва да защити тезата, че романът на Ранд представя едно ново, освободено от предразсъдъци понятие за любов, което чрез иронията като основен инструмент, е противопоставено на установената (и проблематична) представа за романтична любов.

Con la raccolta di versi Ossi di seppia, pubblicata per la prima volta nel 1925, il poeta Eugenio Montale, premio Nobel di letteratura del 1975, fa il proprio esordio sulla scena poetica italiana del ‘900. La raccolta contiene testi scritti fra 1918 e 1924 ed è tutta ambientata nella terra natale del poeta, Liguria. Il presente studio, scritto in occasione al Colloque International L’idée de nature dans les Littératures Romanes, tenutosi nell’Università di Sofia nel 2006, indaga sul peculiare vincolo che unisce i versi giovanili di Montale e il contesto naturale e geografico in cui essi si trovano ambientati. Nei versi ossuti (dal titolo: Ossi di seppia) del Ligure, come appare non di rado chiamato Montale in sede critico- letteraria, natura e paesaggio appaiono dotati di specifica autonomia referenziale e la loro concreta raffigurazione nonché carica funzionale nei versi si giustifica e si realizza in virtù del rapporto dialettico tra io e non-io ivi raffigurato. Lo studio è un’approssimazione approfondita, non esaustiva, al tema e prende spunto dalle considerazioni teoriche sull’essenza e la potenzialità di raffigurazione del fenomeno paesaggistico nell’ambito della letteratura, avanzate dallo studioso Michael Jakob nel suo volume Paesaggio e letteratura, del 2005. Per ciò che concerne la materia montaliana, specificamente, la relazione poggia su conquiste interpretative di maggiori critici italiani del XX secolo, lettori penetranti, lucidi della prima poesia di Montale. Parole chiave: Montale, natura, paesaggio, io e non-io, ricerca d’identità, correlativo soggettivo

Лексемите, носещи специфичен културен заряд и подтекст в своята родна среда, се оказват едно от най-трудните препъникамъчета за преводачите на литературен текст. В това изследване си поставяме за цел да достигнем до същността на културно маркираните понятия, които откриваме още в самото начало на романа „Дон Кихот“, и да анализираме дали и как е възможно те да бъдат пресъздадени на чужд език в своята пълнота, като наблюдаваме работата на преводачи от различни езикови групи и от различни исторически периоди. Посредством няколко кодови имена и понятия, в няколко изречения, образът на рицаря в оригинала бива изграден почти веществено – с мястото, от което произхожда, с титлата му, с копието и щита му, с хранителните му навици, с облеклото му (придаващи му социална и религиозна принадлежност) и не на последно място – с името, което носи. Съществена част от тази „вещественост“ обаче се оказва изгубена или погрешно пресъздадена в разглежданите преводи. Представени са пет от българските, както и по един от френските, английските и руските преводи на произведението. Изборът на чуждоезичните версии е свързан с факта, че българските преводачи до средата на ХХ в. са превеждали романа през посредничеството на френския и руския език, а английският се съпоставя с френския поради времевата близост на създаването им и географската близост на двете приемащи култури. Направен е опит да се очертаят връзките между отделните преводи и влиянията, които те са оказвали един върху друг, както и да се анализират различните стратегии при пресъздаването на национално обагрена лексика през призмата на дефинициите и класификациите на реалиите, предложени от С. Влахов и С. Флорин, както и на теоретичните постулати за езика като културен феномен и за превода – като междукултурен пренос.

Статията разглежда специфични аспекти от възникването и развитието на авангардната литература, и в частност на италианския футуризъм, акцентирайки на връзките му с българския модернизъм. Чрез анализ на твор- бата „Zang Tumb Tuuum. Adrianopoli Ottobre 1912. Parole in Libertà“ от Филипо Томазо Маринети се представя връзката на автора и творбата със конкретни моменти от българската история. Проследява се също развитието на звукоподражателното възклицание „Дзанг тумб тумб“, превърнало се в нарицателно за европейския футуризъм. Обръща се внимание и на промените в представите за тези литературноисторически връзки и процеси.

Статията разглежда сатиричната поезия на Петър Димитров Протич, която се вписва в идеите на Българското възраждане. В своите поетически опити П. Протич утвърждава българската идентичност и противопоставя фигурите на „своя“ и на „другия“. Основни теми за автора са знанието, образованието и ролята на учения и интелектуалеца за общественото развитие. Посредством творчеството си Петър Протич критикува елинофилията сред българите и другите балкански народи през XIX век, осмива безкритичното отношение към гръцките влияния, а също така обект на сатиричното му перо са фолклорните суеверия и невежеството. Емблематични за темата са няколко творби на Петър Протич, писани на чужди езици и все още непреведени на български език са: „La voix de la Bulgaria“, „Ο Εξελληνισμός“, „Le turcoman“ и др. Социалнозлободневната и идеологическата линия, яркото изобразяване на балканския синдром в стихотворенията на гръцкия възпитаник в някаква степен са за сметка на литературните им достойнства. Представата за „другия“ в сатиричните стихотворения на Петър Протич се доближава до масово превъплътения негативен образ в художествените, историческите и публицистичните текстове през българския ΧΙΧ век.

Статията разглежда сатиричната поезия на Петър Димитров Протич, която се вписва в идеите на Българското възраждане. В своите поетически опити П. Протич утвърждава българската идентичност и противопоставя фигурите на „своя“ и на „другия“. Основни теми за автора са знанието, образованието и ролята на учения и интелектуалеца за общественото развитие. Посредством творчеството си Петър Протич критикува елинофилията сред българите и другите балкански народи през XIX век, осмива безкритичното отношение към гръцките влияния, а също така обект на сатиричното му перо са фолклорните суеверия и невежеството. Емблематични за темата са няколко творби на Петър Протич, писани на чужди езици и все още непреведени на български език са: „La voix de la Bulgaria“, „Ο Εξελληνισμός“, „Le turcoman“ и др. Социалнозлободневната и идеологическата линия, яркото изобразяване на балканския синдром в стихотворенията на гръцкия възпитаник в някаква степен са за сметка на литературните им достойнства. Представата за „другия“ в сатиричните стихотворения на Петър Протич се доближава до масово превъплътения негативен образ в художествените, историческите и публицистичните текстове през българския ΧΙΧ век.

Студията, на първо място, щрихира литературноисторическия контекст в началото на XX в. у нас, провокирал първите сериозни творчески импулси в полето на българската детско-юношеска научна фантастика. Отбелязани са на места в текста научно-технически постижения и идеи, важни за извеждането както на прогностичния елемент на научната фантастика, така и за нейната образователна роля – да разкрива не само чудесата на науката, но да обърне внимание и на отговорността, която човек поема (или не) за всяко ново откритие. Във втората и третата част изследването разглежда произведения на Емил Коралов и Елин Пелин; представя техните произведения не просто като фундаментални за появата и развитието на българската детско-юношеска научна фантастика, но през художествените текстове на авторите проследява развитието/еволюцията на фантастичното изображение от приказното към научнофантастичното, в голяма степен и тяхната конвергенция.