женскост

Настоящата статия защитава аргумента, че както в митологичната, така и в предсократическата мисъл са съществували тенденции, проправили пътя за една изрична философия на безтелесността, наследена от елинистичния ум и процъфтяла във формите на полова амбивалентност. Като се фокусирам върху олицетворяването на безграничността и понятието аpeiron, аз обсъждам произхода на проблема за безтелесността и изследвам неговите тенденции в митичната (предфилософска) мисъл и в едноелементните теории, подтикнат от аргументи от феминистките постструктуралистки теории и от феминистка философия, до пред- и пост-сократически/пост-платонически нагласи, които сливат въплъщението и женствеността. Статията има за цел да демонстрира, че проблемът за безтелесността е характеризиран от предплатоническа амбивалентност по отношение на physis, произтичаща от отношенията между женственост, елементност и смърт. Показвам, че проблемът с обезтелесяването е тясно свързан с половата амбивалентност както в митологията (при женски митични фигури), така и при предсократиците (т. е. „елементи“ и „принципи“), които преобразуват женската безграничност в мъжки героизъм. В постмитологичния свят връзката между жените и смъртта става проблематична, което от своя страна води до една мъжка тревога около възпроизводството: тревога, осланяла се на съзвездието от жени, смърт, безграничност и безформеност и един процес, който в крайна сметка порицава изгубеното свръхестествено мъжко тяло.

В литературните, филмовите и компютърните реалности женското „се облича“ в различни проекции. Едно от тези претворявания на женското е вещицата. Вещата жена е обект на редица табута и (пре)направи от дълбока древност. Творците въплътяват разно- родни варианти на вещицата в творбите си, за да направят от образа устойчив модел. Независимо дали е подхранвана от митологичното, готическото или популярното, вещицата въплъщава онази женскост, която буди страх, която не може да бъде докрай рационализирана. Писателките, опиращи се по косвен или директен начин на образа, използват вещицата като особен тип женскост – ту наказвана зара- ди същността си („Цирцея“ на Маделин Милър), ту успяваща да надмогне табута и забрани (Анджела Картър). Как тези „стари“ и в същото време „нови“ същности успяват да съжителстват в модер- ната проза, какви внушения и интерпретационни модели се задават за образа на женското и вещицата, са въпросите, които настоящият доклад цели да постави и разгърне в контекста на преправянето като културна практика.