Целта ми е да покажа как ценностите, които ръководят Щайгер в отношението му към литературата и към обществото, престават да бъдат актуални през първата половина на 1960-те. Стремя се също така да покажа по-общата промяна, която настъпва в изследователските подходи в литературознанието и в социалните ценности.
В хода наизложението обсъждам как Щайгер създава:
• своя образцова, идеално-типова поетика;
• как я свързва с нормативни поетики, създадени преди 1800;
• как обновява постановки на нормативните поетики чрез модерната историческа нагласа към литературните форми.
Скицираната от Щайгер поетика е образцова, но не е предписваща и изключваща; тя включва модерни и е открита към бъдещи литературни форми.
Тази постановка е различна от враждебността, която Щайгер засвидетелства към модерната литература в публикациите си през същото десетилетие.
Разбирането му за стил се отнася както за литературата и за изкуството, така и изобщо за живота на една епоха. Той критикува иманентните тълкувания, които не се основават на историческо знание за съответното литературно произведение, а го тълкуват от позицията на съвременни читатели. Според Щайгер „собствено литературоведската работа започва едва тогава, когато сме достигнали до възможността да четем произведението като негови съвременници“.
Концепцията му не допуска взаимодействието с миналото, защото предпоставя, че съвременността стои ценностно по-ниско, че не е равностойна на „класическото време“. Осъждането на съвременността и на съвременната литература е елемент от реторичната стратегия на съчиненията му от 1960-те. Модерното изкуство не е в състояние да създаде нравствени образци на общностен живот, каквито създава класическото изкуство. Концепцията на Щайгер е за общностен живот, при законът и личната свобода не са в противоречие.
Общото ми заключение е, че динамичните промени в хуманитарните науки през 1960-те подтикват Щайгер концептуално да се оттегли изцяло във времето 1770-1830. Подходът му загубва своята привлекателност, а класицизмът му започва да изглежда анахроничен.
В НАСТЪПЛЕНИЕ СРЕЩУ МОДЕРНОСТТА: ЕМИЛ ЩАЙГЕР ПРЕЗ 1960-ТЕ
-
ГОДИНА: КНИГА 6ПУБЛИКУВАНО НА :
ИЗДАТЕЛ: INSTITUTE FOR LITERATUREISSN (Print): 2738-7631ISSN (Online): 2815-2999
-
-
- ИМЕ: Ангел В. Ангелов
- ИНВЕРСИЯ: Ангелов, Ангел В.
- E-MAIL: [email protected]
- ИНСТИТУЦИЯ: Институт за литература – Българска Академия на науките
- ДЪРЖАВА: България
Ангел Валентинов Ангелов e професор по теория и история на литературата в Институт за литература, БАН. Научните му интереси са история на западноевропейската култура и изкуство от Късното средновековие (ок. 1300) до края на ХХ век.
-
-
РЕЗЮМЕЦелта ми е да покажа как ценностите, които ръководят Щайгер в отношението му към литературата и към обществото, престават да бъдат актуални през първата половина на 1960-те. Стремя се също така да покажа по-общата промяна, която настъпва в изследователските подходи в литературознанието и в социалните ценности.
В хода наизложението обсъждам как Щайгер създава:
• своя образцова, идеално-типова поетика;
• как я свързва с нормативни поетики, създадени преди 1800;
• как обновява постановки на нормативните поетики чрез модерната историческа нагласа към литературните форми.
Скицираната от Щайгер поетика е образцова, но не е предписваща и изключваща; тя включва модерни и е открита към бъдещи литературни форми.
Тази постановка е различна от враждебността, която Щайгер засвидетелства към модерната литература в публикациите си през същото десетилетие.
Разбирането му за стил се отнася както за литературата и за изкуството, така и изобщо за живота на една епоха. Той критикува иманентните тълкувания, които не се основават на историческо знание за съответното литературно произведение, а го тълкуват от позицията на съвременни читатели. Според Щайгер „собствено литературоведската работа започва едва тогава, когато сме достигнали до възможността да четем произведението като негови съвременници“.
Концепцията му не допуска взаимодействието с миналото, защото предпоставя, че съвременността стои ценностно по-ниско, че не е равностойна на „класическото време“. Осъждането на съвременността и на съвременната литература е елемент от реторичната стратегия на съчиненията му от 1960-те. Модерното изкуство не е в състояние да създаде нравствени образци на общностен живот, каквито създава класическото изкуство. Концепцията на Щайгер е за общностен живот, при законът и личната свобода не са в противоречие.
Общото ми заключение е, че динамичните промени в хуманитарните науки през 1960-те подтикват Щайгер концептуално да се оттегли изцяло във времето 1770-1830. Подходът му загубва своята привлекателност, а класицизмът му започва да изглежда анахроничен.
