КНИГА 6

  • ИЗДАТЕЛСТВО
    ИЗДАТЕЛСКИ ЦЕНТЪР „БОЯН ПЕНЕВ“
  • Online-ISSN
    2603-3364
  • Print ISSN
    1312-238X
  • СТАТУС
    Active
  • ПРОБЛЕМНА ОБЛАСТ
    И. КАЛИГАНОВ. А. Н. ПЫПИН. ИСТОРИЯ БОЛГАРСКОЙ ЛИТЕРАТУРЫ (1865 г.) ■ АЛ. ПАНОВ. ЖАНР И ЖАНРОВA СИСТЕМА ■ А. В. АНГЕЛОВ. ЕМИЛ ЩАЙГЕР ПРЕЗ 1960-те ■ ТЕОДОР ТРАЯНОВ ■ IN MEMORIAM РУМЕН ШИВАЧЕВ

05/31/2024

Игорь Калиганов

О ПЕРВОЙ ИСТОРИИ БОЛГАРСКОЙ ЛИТЕРАТУРЫ В СЛАВИСТИКЕ (Предыстория и начальный вариант текста А. Н. Пыпина 1865 г.)

  • РЕЗЮМЕ

    Статья посвящена предыстории и появлению первой истории болгарской литературы в России. Она представляла собой раздел о словесности болгар в „Обзоре истории славянских литератур“, опубликованный в 1865 г., будущим академиком А. Н. Пыпиным. Процесс постепенного накопления материалов, необходимых для ее создания, затянулся из–за многих неблагоприятных исторических факторов и длился чуть более полувека. Столь длительный период объяснялся нахождением болгар под османским владычеством, отсутствием у них национального книгопечатания и высших школ, относительно поздним началом славистических исследований в данной области и другими причинами. В статье работа Пыпина над болгарской темой сравнивается с составлением художником мозаичного панно из многих „паззлов“. Они принадлежали зарубежным ученым Й. Добровскому и П. Й. Шафарику, русским исследователям Ю. И. Венелину, В. И. Григоровичу и И. И. Срезневскому, а также ряду представителей болгарской эмиграции: В. Априлову, Н. Палаузову, Р. Жинзифову и др. Первая версия Пыпинской истории болгарской литературы отражала тогдашний уровень научных знаний славистов по данной проблематике и отличалась наличием множества лакун. Вторая версия Пыпинского раздела о болгарской литературе, опубликованная около 15 лет спустя в двухтомной „Истории славянских литератур“ (Санкт-Петербург, 1879–1881), была гораздо более удачной, обогащенной новыми историко–литературными фактами и научными обобщениями. Указанная „История“ получила широкое международное признание и почти сразу же была переведена на многие западноевропейские языки. Соответствующие извлечения из нее были переведены в Болгарии и Сербии.


05/31/2024

Александър Панов

ПРОБЛЕМИ НА ЖАНРОВАТА ТЕОРИЯ

  • РЕЗЮМЕ

    Статията разглежда някои от най-проблематичните въпроси на жанровата теория: отношението между понятията род и жанр; основанията за съществуването на жанра и неговата функция в социалното битие на художественото произведение; предпоставките, довели до възникването на жанра като важен елемент на художествената комуникация. След като дълго време жанрът е възприеман предимно като структурно образувание, служещо най-вече за нуждите на класификацията, в последно време се налага идеята, че неговата функция е свързана с комуникативната същност на художествения дискурс. Става все по-ясно, че на практика жанрът изпълнява ролята на дискурсивна норма, организираща всички аспекти и равнища на художественото въздействие. Това обстоятелство определя и ролята, която жанрът играе при реализиране социалните функции на словесното изкуство. Затова и основните предпоставки, довели до възникване на жанра като важен елемент на художествената дейност, се търсят преди всичко със средствата на културната антропология. Най-важната предпоставка за появата му според защитаваната от статията хипотеза е появата на художествената фикция, свързана с възникването на нарацията, разделяща художествения дискурс на две събития – референтно (събитието, за което се разказва) и комуникативно (събитието на самото разказване). Именно тази двусъставност определя всеки художествен дискурс като фикционален, независимо дали представя документални или измислени събития. Другите две основни предпоставки за възникването на литературния жанр са подчертано писменият характер на литературата като специфичен обществен феномен и появата на идеята за естетическа дейност, което от своя страна води до формирането на такива специфични литературни институции, каквито са индивидуалното авторство и поетиката като проява на литературното самосъзнание.


05/31/2024

Ангел В. Ангелов

В НАСТЪПЛЕНИЕ СРЕЩУ МОДЕРНОСТТА: ЕМИЛ ЩАЙГЕР ПРЕЗ 1960-ТЕ

  • РЕЗЮМЕ

    Целта ми е да покажа как ценностите, които ръководят Щайгер в отношението му към литературата и към обществото, престават да бъдат актуални през първата половина на 1960-те. Стремя се също така да покажа по-общата промяна, която настъпва в изследователските подходи в литературознанието и в социалните ценности.
    В хода наизложението обсъждам как Щайгер създава:
    • своя образцова, идеално-типова поетика; 
    • как я свързва с нормативни поетики, създадени преди 1800; 
    • как обновява постановки на нормативните поетики чрез модерната историческа нагласа към литературните форми. 
    Скицираната от Щайгер поетика е образцова, но не е предписваща и изключваща; тя включва модерни и е открита към бъдещи литературни форми.
    Тази постановка е различна от враждебността, която Щайгер засвидетелства към модерната литература в публикациите си през същото десетилетие.
    Разбирането му за стил се отнася както за литературата и за изкуството, така и изобщо за живота на една епоха. Той критикува иманентните тълкувания, които не се основават на историческо знание за съответното литературно произведение, а го тълкуват от позицията на съвременни читатели. Според Щайгер „собствено литературоведската работа започва едва тогава, когато сме достигнали до възможността да четем произведението като негови съвременници“. 
    Концепцията му не допуска  взаимодействието с миналото, защото предпоставя, че съвременността стои ценностно по-ниско, че не е равностойна на „класическото време“. Осъждането на съвременността и на съвременната литература е елемент от реторичната стратегия на съчиненията му от 1960-те. Модерното изкуство не е в състояние да създаде нравствени образци на общностен живот, каквито създава класическото изкуство. Концепцията на Щайгер е за общностен живот, при законът и личната свобода не са в противоречие.
    Общото ми заключение е, че динамичните промени в хуманитарните науки през 1960-те подтикват Щайгер концептуално да се оттегли изцяло във времето 1770-1830. Подходът му загубва своята привлекателност, а класицизмът му започва да изглежда анахроничен.


ТЕОДОР ТРАЯНОВ ВСРЕД БЪЛГАРСКИЯ СИМВОЛИЗЪМ

05/29/2024

Бисера Дакова

УВОДНИ ДУМИ

  • РЕЗЮМЕ

    На 20 юни 2022 г. в Института за славистика, Университет Виена, се състоя Кръгла маса „Теодор Траянов всред българския символизъм / Teodor Trajanov inmitten des bulgarischen Symbolismus“. В този малък форум, проведен на границата между пандемията и „нормалното време“, се включиха видни изследователи на модернизма в българската литература: Михаил Неделчев, Иван Младенов, Елка Димитрова, Пламен Антов, Борис Минков, забележителният познавач на живота и творчеството на Теодор Траянов от периода Млада Виена Младен Влашки, както и изследователи с по-различен профил и научни интереси като Мариета Иванова-Гиргинова, Елка Трайкова, Александра Антонова, Мария Огойска, Вера Радева.


05/29/2024

Младен Влашки

ТЕОДОР ТРАЯНОВ ВЪВ ВИЕНА. НАЧАЛАТА НА ЕДНА НОВА БЪЛГАРСКА ПОЕЗИЯ


05/29/2024

Пламен Антов

МУЗИКАЛНИЯТ ПРИНЦИП: ТРАЯНОВ―ЯВОРОВ, ТРАЯНОВ―ЛИЛИЕВ, ИЛИ КРАЯТ НА БЪЛГАРСКИЯ СИМВОЛИЗЪМ КАТО ОТЛОЖЕНОСТ В ЕЗИКА

  • РЕЗЮМЕ

    Студията следва два паралелни, но сплитащи се сюжета. Единият е линейното развитие на Траяновата поезия като процес на херметизация на поетическия език, т. е. последователно, целенасочено изчистване на всяка референциалност към реалността. Така поетическият език на Траянов стига максимално близо до музикалния, ареференциален по природата си. Това е и вторият акцентиран сюжет в студията. Процесът достига крайния си вид в книгата „Пантеон“ именно защото тук концептуално се предпоставя максимална отвореност към външна реалност; тя обаче е елиминирана. Поетическият език на Траянов е разгледан като противоположен на Лилиевата „музикалност“; музикализацията на Траяновата поезия е от коренно различен – не мелодичен (песенен), а структурен (симфоничен) тип. Личният онтогенезис на Траяновата поезия е проектиран в литературноисторически: именно чрез нейния структурен, силно рационален, математически „симфонизъм“ българският символизъм постига своя абсолютен край/телос.


05/29/2024

Михаил Неделчев

ПЕРСОНАЛИСТИЧЕСКИЯТ СИМВОЛИЗЪМ НА ТЕОДОР ТРАЯНОВ


05/29/2024

Бисера Дакова

ТРАЯНОВИТЕ ОЗАГЛАВЯВАНИЯ – КОНТЕКСТИ НА СЕБЕЗАЛИЧАВАНЕТО И НА СЕБЕСЪТВОРЯВАНЕТО

  • РЕЗЮМЕ

    При вглеждане в творчеството на Теодор Траянов се оказва, че повечето от неговите емблематични заглавия възникват много по-късно, едва през 20-те години на ХХ век. Изключим ли ярките орнаментални наслови от началото на ХХ век („Капката на въжделението“, „Меланхолия на вкамененото“), както и малкото оцелели заглавия от тогава („Слънчоглед“, „Нов ден“), то късните заглавия на поета не са поставяни спонтанно с появата на текстовете, а са формули-квинтесенции, износвани продължително и нанасяни с оглед на определена естетическа тенденция. Така заглавията у Траянов бележат промените в неговата поетика: налице са или неголям брой устойчиви наслови, преосмислени от радикално нов контекст; или размножилите се пролетни заглавия, продукт от идеологическия формат на оптимистично-възхождащия български символизъм, наложен в началото на 20-те тодини на ХХ век. Към тях спадат и заглавията, свързани с езически-ритуалното начало („Костер“, „Бял жертвеник“, „Олтарни цветя“), също и насловите, произведени от себестилизирането в духа на немския романтизъм като „Синьо цвете“, „Теменуга“, „Нарциси“, както и всички наслови, изникнали като следствие от контекстуални обвързвания, съотнасяния и утвърждавания в сп. „Хиперион“.


05/29/2024

Вepa Радева

КЪМ ПРОБЛЕМА ЗА СМЪРТТА КАТО СИМВОЛ В ПОЕЗИЯТА НА ТЕОДОР ТРАЯНОВ

  • РЕЗЮМЕ

    Настоящото изследване има за цел да разгледа мотива за смъртта в ранното творчество на българския символист Теодор Траянов. Изследван е конкретно образът на смъртта в първата стихосбирка на поета „Regina Mortua“ (1909). Работено е по антологията „Освободеният човек“ (1929), включваща творби от периода 1905–1911 г., където „Regina Mortua“ заема първата част.


05/29/2024

Александра Антонова

„ЖРЕЦ БЕЗ ХРАМ, ПЪТНИК ПРЕД МНОГО ПЪТИЩА, ПИЛИГРИМ БЕЗ РЕЛИГИЯ“ (Васил Пундев и Теодор Траянов)

  • РЕЗЮМЕ

    Настоящата статия представя три текста на талантливия, рано отишъл си критик Васил Пундев, който следи отблизо творческите прояви на Теодор Траянов и неговите съвременници поети и прозаици и ги отразява на страниците на сп. „Демократически преглед“ и в книгата си „Днешната българска лирика“. Критическият поглед на Пундев е дълбок и аналитичен, тонът му е рязък, заключенията му са детайлно аргументирани, с почти математическа прецизност, като анализът на стиха и композицията се разклонява и към психологическа археология на представа за поетовия Аз. В наблюденията си върху поетиката на Траянов Васил Пундев подхожда специфично, извеждайки положителното си възприемане на поета от по-скоро негативни по своето съдържание критични бележки.


05/29/2024

Елка Димитрова

ИСТОРИЯ ЗА ДВАМА РИЦАРИ: ТЕОДОР ТРАЯНОВ И ИВАН ПЕЙЧЕВ

  • РЕЗЮМЕ

    Статията представлява част от изследване върху унаследяването на модернистичните тенденции в българската литература от периода 1944–1989 г., когато тя е доминирана от социалистическия реализъм. Тази приемственост не е концептуално манифестирана от протагонистите си. Често е умишлено подценявана и неглижирана от критиците и изследователите, работили през периода. Не са редки и случаите, в които тя бива изопачено и тенденциозно използвана за отхвърлянето на творби и автори – чрез оборотните клейма на „буржоазния формализъм“ и „упадъчните идеи“. Така се създава традиция на премълчаването ѝ, която по инерция бива приета в някаква степен дори и от литературознанието след 1989 г. В настоящия текст във фокус е връзката между фигурите на Теодор Траянов и Иван Пейчев – един „тандем“ във времето, за който почти не е ставало дума в литературната история.


IN MEMORIAM РУМЕН ШИВАЧЕВ

05/29/2024

Емил Димитров

ПАМЕТ И ДЪЛГ

  • РЕЗЮМЕ

    Предлагаме на вниманието на научната общност блок материали, подготвени в памет на литературоведа доц. д-р Румен Шивачев (1958–2022). Чрез него ние, колегите на учения от Института за литература на БАН, бихме искали не само да засвидетелстваме своето отношение към преждевременно напусналия ни колега, но и да отдадем дължимото към неговото научно творчество, като синтетично го представим пред научната и културна общественост.

    ПРОБЛЕМНА ОБЛАСТ
    КЛЮЧОВИ ДУМИ

05/29/2024

Емил Димитров

В ПАМЕТ НА РУМЕН ШИВАЧЕВ

  • РЕЗЮМЕ

    Резюме. Статията е посветена на паметта на литературоведа Румен Шивачев (1958–2022). Тя има обзорен характер, но в нейния фокус са най-вече трудовете му в областта на литературното изворознание. Особена ценност притежават посветените на наследството на д-р Кр. Кръстев, между които се открояват три книги, подготвени с вещина от учения. Накрая се изтъква една закономерност в развитието на Р. Шивачев: от работата с конкретни писмени извори той върви към концептуалните обобщения и от тях – към конкретни литературоведски изследвания.

    ПРОБЛЕМНА ОБЛАСТ

05/29/2024

Пламен Антов

МЕТОД И ПРЕДМЕТ: ПОСЛЕДНАТА КНИГА НА РУМЕН ШИВАЧЕВ

  • РЕЗЮМЕ

    Резюме. Статията представлява скрупульозна рецензия за последната книга на доц. д-р Р. Шивачев „Ракурси към ранната модерност: психологизъм и символизъм“. Глава по глава са проследени и анализирани основните идеи на автора. Но статията има амбицията да надскочи жанра на рецензията. Като стъпва на конкретния си предмет, тя поставя теоретичния проблем за отношението между метода и неговия предмет: кога методът недоловимо започва да се еманципира от предмета си и зазвучава като предмет сам на себе си: анализът на определена творба като начин да се разкрият възможностите на метода. Изводът: изследвания като това демонстрират самостойната ценност на литературната теория. Преставането ѝ да е слуга на литературата, оперативен инструментариум, и превръщането ѝ в цел сама по себе си, в пълноценно творчество.

    ПРОБЛЕМНА ОБЛАСТ

05/29/2024

Румен Шивачев

СИМВОЛЪТ В ЛИТЕРАТУРАТА – МЕЖДУ ИЗКУСТВОТО И НАУКАТА

  • РЕЗЮМЕ

    Заявената в заглавието позиция на символа „между“ съвсем не означава, че изкуството стои на една страна, а науката в противоположната. Нямам предвид и някакво строго разграничение на самия символ като функционално автономна област или комплекс. Даже допълнително ще уточня, че в случая имам предвид само художествената литература, тъй като писмеността изобщо представлява литература, а тя се отнася както за „Фауст“, така и за Общата теория на относителността или за аксиомите и геометрията на Евклид. Струва ми се, че такава всеобхватност на символа е непостижима и за най-развития писмен език. Затова в изследването си „Ракурси към ранната модерност. Психологизъм и символизъм“ се ограничавам с художествената литература, и то само с поезията.

    ПРОБЛЕМНА ОБЛАСТ
    КЛЮЧОВИ ДУМИ