Бойка Илиева

Настоящата статия изследва рецепцията на Жорж Санд в българската възрожденска култура, разглеждайки я като процес на селективно усвояване на европейската модерност. Основната теза е, че българското общество от XIX век не възприема директно и в пълнота творчеството на Санд, а го „опитомява“, адаптирайки го към собствените си морални и идеологически норми. Изследването се опира на рецептивната естетика (Яус, Изер), теорията за превода като пренаписване (Льофевр), теорията на културния трансфер и полисистемната теория, за да покаже, че преводът функционира като активен механизъм на филтриране и пренареждане на чуждите текстове. В този контекст българските преводачи действат като културни медиатори, които подбират и адаптират произведенията на Санд според „хоризонта на очакване“ на възрожденския читател. Анализът показва, че в българската културна среда навлизат предимно морализаторски и пасто- рални творби, докато радикалните романи, поставящи въпроси за женската автономия, сексуалността и критиката на брака, остават извън преводния корпус. Това селективно присвояване трансформира образа на Санд – от социално критична еманципаторка в „безопасна“ моралистка, съвместима с патриархалните ценности на възрожденското общество. Същевременно преводите ѝ изпълняват важна културна функция: те въвеждат нови естетически модели, романтически мотиви и социална чувствителност, като подпомагат изграждането на националната литературна система. Рецепцията на Жорж Санд в Българското възраждане е строго селективна и адаптивна, тя допуска само онези елементи на европейската модерност, които могат да бъдат интегрирани в местния морален и културен контекст. Този процес разкрива по-общ механизъм на културно посредничество, при който модерността се усвоява не като пряк трансфер, а като трансформирано и идеологически пречупено явление.