Мариета Иванова-Гиргинова

marieta_girginova_0.jpg
  • ИМЕ: Мариета Иванова-Гиргинова
  • ИНСТИТУЦИЯ
    Институт за литература –Българска академия на науките
  • ДЪРЖАВА
    България
  • Мариета Иванова-Гиргинова, родена през 1963 г., е доц. д-р в Института за литература – БАН. Научните й интереси са предимно в пресечната точка между българската литература и театъра, и особено ранномодерната и модерната българска драма; литературната и театрална периодика. Автор е на около 100 научни публикации и на книгите: „Лабиринтът на драмата. Трансформации на Аза в българската драматургия на ХХ век“ (2002); „Блянове по модерна драма. Драматическият проект на Петко Тодоров“ (2010) и „Книга за сп. "Златорог" (1920–1943)“ от поредицата „Периодика и литература“ (2020, в съавт.). Съставител и редактор на десет книги с научни изследвани и на шест сборника с художествена литература. Ръководител на четири международни научни проекта. Води университетски спецкурсове върху история на новата и съвременна българска драматургия и взаимодействието литература–театър в ПУ „Паисий Хилендарски“ и Театрален колеж „Любен Гройс“. Лектор в Санктпетербургския държавен университет (2003–2007) и в Киевския национален университет „Тарас Шевченко“ (2012–2016), към който създава и разработва Център по българистика. Носител на отличия от университета „Тарас Шевченко“ (2015) и от Посолството на Р България в Украйна (2016) за принос в развитието на българистиката в Украйна.


07/19/2022

Мариета Иванова-Гиргинова
Елизария Рускова

Исторически прототипи, архетипи и мистика в българската модерна драма от първите три десетилетия на ХХ век

  • РЕЗЮМЕ

    Статията изследва функционирането на понятия като исторически прототип, архетип и мистика в драматургичните текстовете на Антон Страшимиров („Свети Иван Рилски“, 1911), Константин Мутафов („Омуртаг хан“, 1924), Людмил Стоянов („Томирис“, 1921), Николай Райнов („Имало едно време…“, 1923) и Боян Дановски („Йоан Владимир“, 1924). Пиесите интерпретират в съвсем произволен план исторически личности, факти и събития от средновековна България. Новият тип протагонист в тях е сложно моделиран между исторически унаследеното като памет и факти, като културен архетип и като самоопределящ се модерен субект. В статията се търсят отговорите на няколко основни въпроса: как българският драматург обработва историческите факти, защо подменя документираното, реално-историческото с мистично-легендарното, приказното, фантазното и дори сюрреалното; кое задвижва художествената рефлексия и провокира мистифицирането на историческия наратив, създаването на широка мрежа от културни асоциации и отключването на архетипни и митологични модели. Отговорът на тези въпроси показва, че историческата тематика дава необходимия тласък за модернизиране на българската пиеса през първите три десетилетия на ХХ в. чрез използване на принципа на естетическия синкретизъм.

    ПРОБЛЕМНА ОБЛАСТ