дистопия

Четена в контекста на западната философска и литературна утопична традиция от Платон до Достоевски, книгата на Михаил Горбачов „Перестройка и новото мислене за нашата страна и целия свят“ (1987 и 1988 г.) показва не само утопичния си характер, но предизвиква и дистопични теоретични и практически възражения. Есето анализира шест централни утопични характеристики на книгата и техните дистопични превращения. Първо, утопичният постулат, че хората са философи и затова се съгласяват с единствената истина на перестройката, е абстрактно-теоретична, но не и реалистична възможност. Второ, гласността е нова формулировка на утопичния катафатичен език, изказващ единствената истина, но езикът може и да лъже. Трето, утопичната самокритика на съветските ръководители поражда омраза у обикновените хора поради това, че техните ръководители са или слаби, или себични лицемери. Четвърто, утопичната идеалистична вяра в потенциала на бъдещия истински и процъфтяващ социализъм се опровергава от практиката на бедния реален социализъм. Пето, перестройката като утопия предполага идеалистична темпоралност, която обаче противоречи на историко-материалистическите и диалектическите претенции на перестройката. И шесто, както утопиите са оксиморонно отворени-затворени светове, които не допускат внос на несъвършенство, но изнасят съвършенство, така и перестройката показва своята самодостатъчност, но и своя латентен империализъм и милитаризъм. Противоречивата утопично-дистопична същност на перестройката до голяма степен е резултат от наивния псевдомарксизъм, господстващ в СССР. Парадоксално, но и закономерно той задушава останалите философски алтернативи и така води не до укрепването, а до разпадането на СССР и до собственото си философско и практическо самоубийство.