Регина Койчева

Първият отпечатан разказ на Елин Пелин „Напаст Божия“ (1901) е разгорещен диалог с Библията, който досега не е бил обект на самостоятелно проучване. В настоящата студия са открити и анализирани препратките към Стария и Новия завет в текста на разказа. Потърсено е как те участват в посланието на текста, как променят и обогатяват затворения прочит на произведението. Анализът показва, че Елин Пелин е използвал в творбата си преди всичко есхатологичните текстове от Свещеното писание, към които насочва цитатът „Второ пришествие“ в края на описанието на сушата, и старозаветната „Книга на Иов“, която също като българския разказ изследва причините за нещастието и многостранно оглежда хипотезата за вина. Този резултат поставя извороведския въпрос каква Библия е чел Елин Пелин. За целта определени пасажи от разказа са съпоставени с конкретни стихове от три славянски превода на Свещеното писание, които са съществували по време на написването на „Напаст Божия“. Сравнението води до хипотезата, че Елин Пелин най-вероятно е ползвал руския синодален превод на Библията. Интертекстуалният подход е съчетан с анализ на структурата на разказа. Установено е, че двойствеността е основният структурен принцип, според който са изградени множество компоненти на творбата (персонажи, отношения, състояния и сюжетни събития). С последователното разгръщане на наратива те се раздвояват или се удвояват. Разгледани са и обстоятелствата около създаването на произведението, както и духовните убеждения на писателя.

В статията са очертани параметрите на ужасното в славянската средновековна литература от византийски тип. Цел на изследването е чрез проспективен подход средновековното ужасно в славянската му разновидност да се сравни с готическия вариант на същата категория. Анализирани са различни по произход, жанр и стил преводни и оригинални славяноезични творби от IX до XVII в., като за съпоставка са привлечени и по-късни текстове. Сред основните контекстуални значения на славянските средновековни думи за ужас са: 1. ‘страх’, 2. ‘състрадание’, 3. ‘страх, съчетан с учудване’, 4. ‘комбинация от учудване и възторг’. Внимание е отделено на значително намаленото присъствие на словесни сигнали за изживявяне на ужас-съчувствие във византийските мъченически жития и, напротив, ескалирането на ужаса в славянските им варианти (в творчеството на св. Димитрий Ростовски). Това, което обединява средовековното и готическото ужасно, са преди всичко свръхестественото като източник на ужаса и свързването между ужаса и възвишеното. Разкриването пред разума на Божествения замисъл за спасението на хората, който е най-възвишеното явление в историята на света, стимулира богословстването на ума и предизвиква възторг, който обаче в средновековните славянски текстове често се назовава чрез лексемата оужасъ и нейните производни. Причината за това се търси преди всичко в гръцкото съответствие ἔκστασις, което клони към назоваване на родово понятие за излизане извън обичайните емоционални състояния, за всякакъв вид екстремни изживявания – положителни или отрицателни.

Една от първите религиозни творби на Стоян Михайлов- ски е цикъл стихотворения, издаден отначало през 1884 г. като част от произведението „Поп Богумил“ и преиздаден два пъти през 1889 г. в значително преработен вид – със заглавието „Sursum corda!“ в стихосбирката „Novissima verba“ и под наслов „Бог (Библийски стихотворения)“ като самостоятелна публикация. Изследването целй да разбере основанията на Михайловски при прекрояването на твор- бата. Внимателният анализ на авторските поправки показва, че те са продиктувани, освен от стремежа към усъвършенстване на творбата, също и от настъпил остър завой в религиозната нагласа на писателя тъкмо в годините между двете издания. Произведението е преориен- тирано от богомилска към християнска вероизповедност. Христия- низацията е осъществена както лексикално, така и чрез вграждане на типични средновековни символи и форми в композицията на цикъла и ритъма на стиха (християнска символика на числата, алюзии към химнографията). Тази техника разкрива религиозното творчество на Михайловски като ключово звено между старата и новата българска литература.