Радосвет Коларов

Статията се интересува от това как мотивът за смъртта присъства в ранното и в късното поетично творчество на Стоян Михайловски. Като основни страни в смисловото ядро на този устойчив за цялото творчество на писателя мотив се очертават общото усещане за мъртвина, свързана със смъртта на идеалите и на основанията за социално действие в света, както и с „изтляването“ на всяка надежда за обнова на човешкия род; вселенските мащаби на това бедствие и неудовлетворителните за разума обяснения за „тържеството“ на злото в световната история. Първоначално споменатите аспекти на мотива се разглеждат в рамките на ограничена по обем цялост, състояща се от циклите „Doloroso“ и „Varia“, взети от най-представителния и до днес за творчеството на писателя сборник с подбрани негови творби – „Божествен размирник“ (1987). Това дава възможност да се сблъскат и откроят две основни и в много отношения взаимоизключващи се светогледни нагласи в творчеството на писателя, тясно обвързани с мотива за смъртта, но ориентирани към различни смислови хоризонти. Първият хоризонт, доминиращ при ранния Михайловски, е линейният, прогресистки хоризонт, вписан изцяло в рамките на земната човешка История, без излаз „нагоре“, отвъд нея. Вторият, характерен за късния Михайловски, не зачертава изцяло значенията на първия, но включва в своята картина вертикалното, трансцендентно измерение на битието. Като ключова творба тук, бележеща прехода между тях, е разгледан сонетът „Лама сабахтани!“ (1905). Във втората част на статията мотивът за смъртта при Михайловски се разглежда в различен тълкувателен контекст от този в „Божествен размирник“. Анализът се съсредоточава върху творби, почерпени от друг сборник, представителен за неговото творчество и издаден приживе на писателя с активно негово участие – „Съчинения. Том първий“ (1918). Целта е да се покаже как се осъществява преобразуването в смисловото ядро на мотива за смъртта, като се използват въведените от Радосвет Коларов автотекстуални понятия инициационна творба, творба усилвател и творба експликатор.

Настоящата статия предлага спекулативен автотекстуален прочит на творчеството на Дж. Г. Балард през призмата на психоанализата и теоретичните постановки на Радосвет Коларов. Направен е опит да се разработи понятие за нещо, което текстът нарича „автокатастрофа“ – травматично събитие, явяващо се като радикален обрат в творчеството на даден автор. Текстът се опитва да осмисли автокатастрофата като „трансмодален срез“, който монтажно (раз)единява различни техники, мотиви, медии, корпуси и т.н. Предложен e и прочит на понятието на Радосвет Коларов за „дискурсивно желание“ през призмата на лаканианската концепция за наслада [jouissance]. 

Статията употребява гореописаните понятия, за да анализира най-експерименталната творба в корпуса на Балард – „Изложението на жестокостта“. Текстът извежда на преден план интермедиалните аспекти на въпросния роман, за да покаже как трансгресивният характер на трансмодалния срез позволява да се пресекат границите на литературата. Изследван е също и начинът, по който автокатастрофата може да (раз)едини творбите и насладите на различни автори, споделящи една и съща травма. С тази цел е разгледана накратко връзката между творчеството на Балард и това на американския автор Уилям Бъроуз.